Най-важното бе, че това й помагаше да не се чувства безполезна, докато другите се потят здравата — с и без мечове.
Изучаваше пътищата и запаметяваше различни маршрути. Усъвършенстваше позанемарените си шофьорски умения, маневрирайки с микробуса по криволичещи шосета, покрай живи плетове и през кръгови кръстовища, добивайки все по-голяма увереност.
Ровеше се в книги със заклинания за нападение и защита. Търсеше решения. Не можеше да върне Кинг обратно, но щеше да стори всичко по силите си да предпази останалите.
Хрумна й блестящата идея всеки от екипа да се научи да управлява микробуса. Започна с Хойт.
Седеше до него, докато той караше с мравешка скорост нагоре-надолу по алеята.
— Има далеч по-полезни неща, за които да използвам времето си.
— Може би. — Ако напредваше с това темпо, щеше да измине хилядолетие, докато стигне до десет километра в час. — Но всеки от нас трябва да може да поеме волана при необходимост.
— Защо?
— Защото така.
— Нима искаш да използваме тази машина в битка?
— Не и ако ти я управляваш. Практически подробности, Хойт. Аз съм единствената, която може да кара през деня. Ако с мен се случи нещо…
— Недей! Не предизвиквай съдбата. — Взе ръката й своята.
— Трябва да се подсигурим. Мястото, на което се намираме, е отдалечено. Имаме нужда от транспорт. Освен това шофирането ще даде на всеки от нас повече независимост, както и още едно предимство. Трябва да бъдем подготвени за всичко.
— Бихме могли да намерим още коне.
Доловила тъгата в гласа му, Глена окуражително го потупа по рамото.
— Справяш се добре. Може би не е зле да опиташ да ускориш темпото.
Той се понесе напред и изпод гумите се разхвърча чакъл. Глена си пое дъх и извика:
— Спирачка! Спирачка! Спирачка!
Полетяха още камъчета, когато микробусът рязко спря.
— Още една нова дума в речника ти — каза тя със съчувствие. — Вместо камшик.
— Ти каза да ускоря. Това е начинът. — Хойт посочи към педала за газта.
— Да. Е, добре! — въздъхна Глена. — Едната крайност е костенурка, другата — заек. Да се спрем на някое животно по средата. Да речем — куче. Хубав, здрав златист ритрийвър.
— Кучетата преследват зайци — изтъкна той и я накара да се усмихне. — Това ми харесва. Напоследък си все тъжна. Липсваше ми усмивката ти.
— Ще получиш ослепителна, двадесет и четири каратова, ако завършим този урок здрави и читави. Ще направим голям скок. Излизаме на шосето. — Вдигна ръка и стисна в шепа кристала, който бе окачила на огледалото. — Дано това помогне.
Справи се по-добре, отколкото тя бе очаквала, което означаваше, че никой не бе осакатен или контузен. Сърцето й сериозно потренира скачане до гърлото и спускане обратно, но останаха на пътя през повечето време.
Забавно бе да гледа как преценява завоите, събирайки вежди и съсредоточавайки поглед, докато дългите му пръсти стискаха волана, сякаш е спасително въже в морска буря.
Край пътя се редуваха гъсти живи плетове, зелени тунели, изпъстрени с пурпурни плодове, а отвъд тях — обширни ливади, в които като точки се открояваха бели овце или лениви петнисти крави.
Като градско момиче Глена бе омагьосана от гледките. Ако живееше в друго време и в друг свят, би изпитвала огромна любов към това място. Шарените сенки върху зелената трева, безкрайните пасбища, проблясващата тук-там вода, назъбените каменни стени на древните руини…
„Хубаво е“, каза си тя. Хубаво бе да се взира в горите около къщата, да съзерцава света, който обичаше и който заедно се бореха да спасят. Когато той забави, извърна глава към него.
— Трябва да поддържаш скоростта. Опасно е да караш твърде бавно, както и твърде бързо. Всъщност така е във всичко, като се замисля.
— Искам да спра.
— Трябва да отбиеш встрани от пътя. Включи светлините, както ти показах, и отпусни. — Глена огледа пътя. Банкетът бе тесен, но нямаше движение. — Паркирай. Точно така. Е, какво има? — попита, когато Хойт побутна вратата.
Разкопча предпазния си колан, грабна ключовете, сети се да вземе и фотоапарата си и забърза след него. Но той вече бе стигнал до средата на ливадата и крачеше към останките на стара каменна кула.
— Ако искаш малко да походиш или да се облекчиш, можеше просто да ми кажеш — започна тя и леко се задъха докато го настигне.
Вятърът танцуваше в косите й и ги развяваше назад и встрани. Когато докосна ръката му, усети стегнатите му мускули.
— Какво има?
— Познавам това място. Тук живееха хора, които познавам. Най-голямата от сестрите ми се омъжи за втория син от семейството. Казваше се Фергюс. Те обработваха тази земя. Те… ходеха по тази земя. Бяха живи.