Влезе в нещо, което навярно бе представлявало малка къща. Покривът бе изчезнал, както и една от стените. Подът бе обрасъл с трева и цветя със звездовидни бели цветове и очевидно между стените бяха пасли овце. Свиренето на вятъра звучеше като призрачен напев.
— Имаха дъщеря, хубавица. Семействата ни се надяваха един ден да… — Подпря се на стената и не довърши. Сега са останали само камъни — тихо добави той. — Руини.
— Но все още съществуват, Хойт. Поне част от онова, което е било. Освен това ти ги помниш. Всичко, което правим, мисията, която ни е възложена, нима не означава, че са имали най-добрия шанс за дълъг и пълноценен живот? Да обработват земята и да ходят по нея. Да живеят.
— Дойдоха на опелото на брат ми. — Хойт отпусна ръката си. — Не мога да ти опиша какво чувствам.
— Представям си колко ти е трудно, Хойт. Всеки божи ден. — Глена сложи ръце на раменете му и изчака, докато погледите им се срещнаха. — Част от онова, което си имал е тук. Друга ще откриеш в мен. Мисля, че това е важно. Мисля, че то трябва да ни вдъхва надежда. Сила. Искаш ли да те оставя за малко сам? Мога да се върна и да те почакам в микробуса.
— Не. Всеки път, когато се разколебая или започна да мисля, че не мога да понеса бремето, стоварено върху плещите ми, ти си до мен. — Хойт се наведе и откъсна едно от малките бели цветчета. — И в моето време растяха такива. — Завъртя го и го сложи и косите й. — Е, ще носим надеждата.
— Да. Почакай. — Глена вдигна апарата си. — Това място е чудесно за снимки. Светлината е великолепна.
Отдалечи се, за да намери подходящ ъгъл. Реши да му подари една от тях. Нещо от нея, което да отнесе със себе си. Щеше да копира снимките, когато се върнеше в мансардата си. Да си представя, че той гледа същата снимка, докато тя се взира в своята. И всеки от тях щеше да си спомня за този летен следобед, в който стояха върху килим, изтъкан от диви цветя и трева.
Но тази идея й донесе повече болка, отколкото топлина. Обърна апарата към него.
— Просто гледай към мен — каза тя. — Не е нужно да се усмихваш. Всъщност… — Щракна обектива. — Добре, много добре. — Добила вдъхновение, задържа апарата по-ниско. — Ще настроя самоснимачката и ще направя снимка на двама ни заедно. — Огледа се за нещо, върху което да го постави, и съжали, че не бе взела статив. — Трябва да съчиня кратко заклинание. — Хвана го в кадър. Мъж и камъни сред зелена ливада. — Вятър, поспри! Въздух, замри! Под моята ръка сега създай невидима стена! Здрава нека бъде тя! Волята ми е това! — Сложи апарата върху въздушната плоскост и включи самоснимачката. После се втурна към Хойт. — Само гледай в обектива. — Обви ръка около кръста му и доволно се усмихна, когато той направи същия жест. — Ако може и малка усмивка… едно, две…
Изчака примигващата светлина да угасне.
— Е, запечатани сме. За идните поколения.
Хойт я последва, когато тръгна към апарата.
— Откъде знаеш как ще изглежда, когато я извадиш от тази кутия?
— Не знам със сигурност. Може да се каже, че това също е вид надежда. — Глена погледна назад към руините. — Нужно ли ти е още време?
— Не. — „Времето никога няма да е достатъчно“ — помисли си той. — Трябва да се връщаме. Имаме и друга работа.
— Обичаше ли я? — попита Глена, докато стояха, загледани в другия край на ливадата.
— Кого?
— Момичето? Дъщерята на семейството, което е живяло тук.
— Не, за голямо разочарование на майка ми, но не и на момичето, поне така мисля. Не търсех жена, с която да създам семейство. Струваше ми се… вярвах, че дарбата ми, работата ми изисква уединение. Една съпруга заслужава време и внимание.
— Така е. На теория — поне толкова, колкото дава.
— Исках да бъда сам. През целия ми живот тишината и уединението ми се струваха недостатъчни. А сега се боя да остана задълго сам.
— Ти решаваш. — Глена хвърли последен поглед към руините. — Какво ще им разкажеш, когато се върнеш?
Докато изричаше тези думи, сърцето й се сви.
— Не знам. — Хойт хвана ръката й и застанаха заедно край ливадата, взирайки се в останките от миналото, като си го представяше в неговата цялост, живо и непокътнато. — Не знам. Ти какво ще разкажеш на близките си, когато всичко свърши?
— Може би нищо. Ще ги оставя да мислят, че импулсивно съм решила да пътувам до Европа, както им казах, преди да замина. Защо да живеят със страха от онова, което знаем ние? — обясни Глена, когато той се обърна към нея. — Знаем, че злото, което дебне в мрака, е истинско и това е бреме за нас. Просто ще им кажа, че ги обичам — нищо друго.
— Това не е ли друг вид самота?