— Мога да я понеса.
Този път тя седна зад волана. Когато се качи до нея, Хойт за последен път се обърна назад.
„Без нея — помисли си той — самотата би ме погълнала като бездна“.
Седемнадесета глава
Мисълта за завръщане в неговия свят го измъчваше. Не по-малко мъчителна бе представата, че може да загине тук, без повече да види дома си. Но не можеше да си представи останалата част от живота си без жената, която му бе придала нов смисъл.
Предстоеше битка с меч и нож, но той бе погълнат от една друга битка, която бушуваше и разкъсваше сърцето му. Никога не бе подозирал, че е способен на такъв отчаян копнеж.
Наблюдаваше я през прозореца на кулата, докато тя снимаше Ларкин и Мойра, които упражняваха хватки, или ги караше да позират в не толкова войнствени пози.
Контузиите й бяха отшумели, поне дотолкова, че не се движеше сковано и не се уморяваше тъй бързо. Но той никога нямаше да забрави мига, в който я бе видял да лежи, обляна в кръв, на земята. Облеклото й вече не му се струваше необичайно, а най-подходящото за жена като нея. Начинът, по който се движеше, в тъмния си панталон и бялата блуза, огненочервените коси, небрежно прихваната високо на главата й — всичко това бе неповторимо съчетание на грация и изтънченост.
В лицето й бе открил красота и живот. В ума й — интелигентност и жажда за познание. А в сърцето й — състрадание и смелост.
Осъзна, че в нея е намерил всичко, което би могъл да желае, без някога да е съзнавал, че му липсва.
Нямаше никакви права над нея, разбира се. Никой от двамата нямаше право над другия, след като срокът изтече и изпълнят мисията. Ако останеха живи, ако световете оцелееха, той щеше да се върне във времето си, а тя — да остане в своето.
Дори любовта не можеше да преодолее хиляда години.
Любов. Думата го накара да почувства такава болка в сърцето, че притисна ръка към гърдите си. Значи това бе любовта. Този огън, изгарящ отвътре. Светлият лъч в мрака.
Не само допирът на горещата плът, шепотът на светлината на свещи, я и болката. И мислите през деня, както и в най-дълбокия мрак през нощта. Нечие присъствие да бъде толкова ярко и осезаемо, че да засенчва всичко друго.
Това го изпълваше с ужас.
„Не съм страхливец“, напомни си Хойт. Беше магьосник по рождение и воин — по стечение на обстоятелствата. Държал бе мълнии върху дланта си и бе призовавал вятъра да ги изстреля. Беше убивал демони и два пъти бе заставал лице в лице със самата им кралица.
Разбира се, че нямаше да затрепери пред лицето на любовта. Тя не можеше да го убие или осакати, нито да го лиши от силата му. Тогава защо трябваше да подхожда към нея така плахо?
Излезе от кулата и подтикнат от импулсивно хрумване, тръгна надолу по стълбите. Докато минаваше покрай вратата на брат си, чу музика — нещо тихо и монотонно. Знаеше, че това е музиката на скръбта.
И знаеше, че щом брат му се е събудил, и другите от неговия вид също се пробуждат. Наближаваше залез.
Бързо закрачи през къщата към кухнята, където нещо къкреше на котлона, и излезе през задната врата.
Ларкин се забавляваше, като се превръщаше в златист вълк, докато Глена издаваше звуци на удивление и обикаляше около него с малката машинка, с която правеше снимки. „Фотоапарат“, напомни си той.
Ларкин възвърна човешкия си образ и зае наперена поза с вдигнат меч.
— По-добре изглеждаш като вълк — отбеляза Мойра.
Той вдигна меча си за мнимо нападение и я подгони. Виковете и смехът им бяха в такъв контраст е музиката на брат му, че Хойт се загледа с почуда в тях.
В света все още имаше смях. Все още имаше време и потребност от игри и забавления. Все още имаше светлина, въпреки че мракът пропълзяваше все по-близо.
— Глена.
Тя се обърна, с все още шеговито танцуващи очи.
— О, идеално! Остани, където си! Точно там, на фона на къщата.
— Исках само…
— Шшт. Ще изпусна светлината. О, да, да, точно така! Толкова суров и гневен. Чудесно! Жалко, че няма време да вземеш мантията си. Създаден си да носиш мантия. — Избра друг ъгъл, приклекна и насочи обектива към него. — Не, не гледай мен. Гледай ето там, над главата ми, дълбоко замислен. Взирай се в дърветата.
— Накъдето и да гледам, виждам само теб.
Тя свали апарата за миг и страните й засияха от радост.
— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Гледай с онзи твой неповторим поглед — само за минута. Към дърветата: сериозния магьосник, потънал в размисъл.
— Искам да поговори с теб.
— Две минути. — Отново промени ъгъла, продължи да снима, а после се изправи. Нужен ми е малко реквизит — промърмори тя и огледа оръжията на масата.
— Глена, що дойдеш ли с мен?