— Две минути — повтори тя, докато се двоумеше между дълга сабя и кама. — И без това трябва да отскоча да нагледам супата.
— Нямам предвид вътре, и проклетата кухня. Ще дойдеш ли с мен?
Глена хвърли поглед към него и машинално вдигна апарата, за да улови силата, която излъчваше. „Вкусна вечеря“, помисли си тя, още една нощ здрав сън и на сутринта щеше да бъде напълно готова за интензивна тренировка.
— А къде?
— У дома. В моя дом.
— Какво? — Отново свали апарата и почувства как сърцето й направи огромен скок. — Какво?
— Когато всичко свърши — Хойт не откъсваше поглед от очите й, докато изминаваше разстоянието помежду им — ще дойдеш ли с мен? Ще бъдеш ли с мен? За цял живот?
— Да дойда с теб в миналото? В дванадесети век?
— Да.
Бавно и внимателно Глена остави апарата.
— Защо искаш това?
— Защото виждам единствено теб, искам единствено теб. Мисля, че ако трябва да живея дори и пет минути в свят, където те няма, ще ми се сторят цяла вечност. Не мога да си представя вечността, без да виждам лицето ти. — Хойт плъзна пръсти по бузата й. — Без да чувам гласа ти, без да те докосвам. Мисля, че ако съм изпратен тук, за да водя тази война, навярно съм изпратен и за да те открия. Не само за да се борим заедно един до друг, а да ме накараш да отворя сърцето си. Глена! — Хвана ръцете й и ги доближи до устните си. Сред целия този страх, скръб и гибел виждам теб.
Глена само се взираше в очите му, докато Хойт говореше. Щом изрече последните думи, тя сложи ръка на сърцето му.
— Тук вътре има толкова много — тихо каза Глена. — Късметлийка съм, че съм част от него. Ще дойда с теб. Ще дойда с теб навсякъде.
Радостта нахлу в него и го изпълни с топлина, когато отново допря върховете на пръстите си до лицето й.
— Готова си да се откажеш от твоя свят, от всичко, което познаваш? Защо?
— Представих си, че трябва да живея в свят без теб и пет минути ми се сториха цяла вечност. Обичам те! — Глена видя как изразът на очите му се промени. — Най-мощното заклинание. Обичам те! С тези думи ти се вричам завинаги.
— Веднъж изречено, това, което съществува между нас, остава живо завинаги. Нищо не ще го погуби. — Сега той обхвана лицето й. — Ще ме приемеш ли, ако остана тук с теб?
— Но ти каза…
— Ще ме приемеш ли, Глена?
— Да, разбира се — да!
— Тогава ще изберем в кой свят да останем, когато всичко свърши. Ще те обичам във всеки свят, в което и да е време. Теб. — Докосна устните и със своите. — И само теб.
— Хойт. — Ръцете й го обгърнаха плътно. Щом имаме това, можем да постигнем всичко.
— Аз все още не съм го изрекъл.
Глена се засмя и обсипа лицето му с целувки.
— Почти го изрече.
— Почакай. — Побутна я назад, само сантиметър. Ярките му сини очи се вгледаха в нейните. — Обичам те.
От небето се спусна един-единствен лъч светлина, която ги обля от глава до пети. Озоваха се в средата на сияен бял кръг.
— Всичко е решено — прошепна той. — В този живот и във всички следващи аз съм твой. И ти си моя. Принадлежа ти изцяло, Глена.
— Всичко, което съм и някога ще бъда, е твое. — Тя отново се притисна към него и долепи буза до неговата. — Каквото и да се случи отсега нататък, това ще ни крепи.
Наведе глава назад и устните им се срещнаха.
— Знаех, че си ти — тихо каза Глена, — още от мига, в който влязох в съня ти.
Останаха прегърнати в кръга от сияйна светлина, която ги обливаше. Когато избледня и здрачът започна да се прокрадва, събраха останалите оръжия и заедно ги внесоха в къщата.
Кийън ги гледаше през прозореца на спалнята си. Любовта бе засияла около тях като светлината, която едва не бе изгорила кожата му, очите му.
И бе трогнала сърце, спряло да бие преди почти хилядолетие.
Значи брат му се бе поддал на единствената сила, срещу която нямаше защита. Сега щяха да изживеят краткия си тягостен живот, обгърнати от тази светлина. Може би тя щеше да му придаде смисъл.
Той се върна в хладния полумрак на стаята си.
Когато слезе на долния етаж, вече бе съвсем тъмно и Глена бе сама в кухнята. Пееше до мивката, както забеляза Кийън, нехайно си тананикаше с весел глас. Би казал, че между устните й, заедно с мелодията, излизат малки сърчица.
Зареждаше съдомиялната машина… досадно домакинско задължение. Кухнята бе изпълнена с мирис на подправки и цветя. Косите й бяха вързани високо, а ханшът и се поклащаше в текст с песента.
Дали в неговия живот щеше да има такава жена, ако бе продължил, запита се Кийън. Която да пее в кухнята или да стои срещу него в кръг от светлина и да го гледа в очите, с лице, сияещо от любов?
Беше имал връзки с жени, разбира се. Безброй. Някои от тях го бяха обичали, за свое голямо разочарование, предполагаше той. Но дори и лицата им да бяха сияли от любов, спомените му за тях бяха смътни.