Любовта бе нещо, което по свой избор бе изключил от живота си. Или поне си бе внушил, че е така. Не можеше да отрече факта, че бе изпитвал обич към Кинг — като баща към син, като брат към брат. Малката кралица бе дяволски права за това.
Човекът бе спечелил обичта и доверието му и както често се случва с хората, беше напуснал този свят, оставяйки го сам.
„За да спаси тази тук“, помисли си той сега, докато гледаше как Глена слага съдове в миялната машина. Друго нещо, характерно за хората, бе готовността им да се жертват един за друг.
Тази черта често го озадачаваше. По-лесна за разбиране, при тези обстоятелства, би била противоположната — склонността им да убиват себеподобните си.
Изведнъж тя се обърна и подскочи. Чинията, която държеше се изплъзна от ръцете й и се разби на пода.
— Господи! Съжалявам. Стресна ме.
Беше доста пъргава и сръчна за изтънчена жена. Взе метла и парцал от килера и започна да събира парчетата.
Не бе разговарял нито с нея, нито с когото и да било друг от нощта, в която бе загинал Кинг. Беше ги оставил да тренират сами и да правят каквото пожелаят.
— Не те чух да влизаш. Другите се нахраниха. Качиха се горе да… да потренират. Днес с Хойт излязохме за около час. Дадох му урок по кормуване. Хрумна ми… — Тя изхвърли парчетата и отново се обърна. — Кажи нещо, за бога!
— Дори и да оцелеете, вие сте от два различни свята. Как ще решите този проблем?
— Хойт разговаря ли с теб?
— Не беше нужно. Имам очи.
— Не знам как ще го разрешим. — Глена прибра метлата. — Ще намерим начин. Има ли значение за теб?
— Никакво. Просто ми се струва интересно. — Кийън взе бутилка от кошницата на плота и прочете етикета. — Живея сред вас от доста време. Ако не проявявах интерес, отдавна да съм умрял от скука.
Тя зае горда поза.
— Любовта ни прави по-силни. Вярвам в това. Трябва да бъдем по-силни. Дотук не се справяме добре.
Кийън отвори бутилката и извади чаша.
— Така е, неособено добре.
— Кийън — каза Глена, когато той понечи да тръгне към вратата. — Знам, че обвиняваш мен за смъртта на Кинг. Имаш пълното право да ме виниш и мразиш. Но ако не намерим начин да работим заедно, да се сплотим, той няма да бъде единствената жертва, а само първата.
— Изпреварил съм го с няколкостотин години.
Вдигна чашата си към нея като за тост и излезе с бутилката в ръка.
— Е, явно беше безполезно — промърмори Глена и отново се залови със съдовете.
Щеше да продължи да я мрази, а навярно да намрази и Хойт заради любовта му към нея. Екипът им се бе разпаднал още преди да има шанса да се сплоти.
Ако имаха време — само време и нищо друго, — щеше да остави нещата така, да изчака, докато гневът му охладнее и започне да отшумява. Но не можеха да си позволят лукса да пропилеят още малко от ценното време, с което разполагат. Трябваше да намери изход от положението и път към него.
Подсуши ръцете си и окачи кърпата.
Чу се тупване до задната врата, сякаш бе паднало нещо тежко. Глена инстинктивно се отдръпна назад и посегна към меча, подпрян на плота, и един от коловете върху него.
— Те не могат да влязат — прошепна тя с треперещ глас. — Ако искат да ме шпионират, докато разтребвам кухнята, какво от това?
Но съжали, че с Хойт не бяха постигнали по-голям успех при опитите си да създадат защитена зона около къщата.
Все пак нямаше да допусне да я изплашат. Определено нямаше отново да отвори вратата, за да си бъбри със същество, което иска да прегризе гръкляна й.
Но чу звук, подобен на драскане с нокти, ниско по вратата. И стон. По дланта на ръката й, която стискаше меча, изби пот.
— Помогнете ми. Моля ви.
Гласът бе слаб, едва се чуваше през масивното дърво, но и се стори…
— Отвори ми. Глена? Глена? За бога, пусни ме вътре, преди да дойдат.
— Кинг?
Мечът издрънча на пода, когато тя скочи към вратата. Все пак продължи здраво да стиска кола.
„Вече имам едно на ум“, помисли си Глена и застана на безопасно разстояние, докато отваряше.
Той лежеше на плочите, точно пред прага, с окървавени и разкъсани дрехи. По лицето му имаше засъхнала кръв и тихо стенеше.
„Жив!“, бе единствената и мисъл.
Понечи да приклекне и да го придърпа вътре, но Кийън застана до нея. Избута я встрани и се наведе. Сложи ръка на наранената буза на Кинг.
— Трябва да го внесем вътре. Побързай, Кийън! Имам неща, които могат да помогнат.
— Близо са. Преследват ме. — Кинг слепешком посегна към ръката му. — Не мислеха, че ще оживея.
— Жив си. Ела вътре. — Той го хвана под мишниците и го издърпа през прага в кухнята. — Как се измъкна?