И синът му чак до смъртта си не забрави тези думи.
Радиото тогава беше още в детската си възраст — в къщите на любителите скърцаха детекторни приемници и никой не смееше да закачи заземяването за радиатора или за телефонния апарат. Свещеникът само беше чувал за радиоапаратите, но разбираше, че децата му, които се бяха пръснали по света, няма да могат да съберат пари дори само за слушалки.
На слепия не му беше съвсем ясно защо преди няколко години трябваше да освободят стаята, в която бяха живели повече от тридесет години. Жена му шепнеше нещо неразбираемо, развълнувано и сърдито с огромната си беззъба, присмляскваща уста. Тя никога не му каза истината: как милиционерите изнасяха през вратата на жалката им стая почупените столове, стария скрин, сандъчето със снимки и дагеротипи, казаните и глинените гърнета, малкото книги — остатък от някога огромната библиотека, — и големия сандък, където пазеха последното — един златен кръст. Слепият така и не разбра нищо, отведоха го в новото жилище и той мълчеше и се молеше на Бога. Замъкнаха вряскащите кози на новото място и един познат дърводелец им направи барачка. В суматохата една от козите се изгуби — четвъртата, Ира.
Новите обитатели на къщата край реката — младият градски прокурор и издокараната му жена — чакаха в хотел „Централен“ да ги известят, че жилището е освободено. В стаята на свещеника настаняваха семейството на шлосера от отсрещния апартамент, а техните две стаи щяха да са за прокурора. Прокурорът никога не беше виждал и така и не видя нито свещеника, нито шлосера, на чието „живо място“ се нанасяше да живее.
Свещеникът и жена му рядко си спомняха старата стая: той — понеже беше сляп, а тя — защото в старото жилище бе преживяла много мъка, много повече, отколкото радост. Свещеникът никога не научи, че жена му, докато можеше, беше пекла пирожки и ги бе продавала на пазара, и непрекъснато беше писала писма до разни свои познати и роднини с молба да им помогнат поне малко — на нея и на слепия й мъж. Понякога получаваше пари, малко, но с тях можеше да купи сено и кюспе за козите, да внесе данъците, да плати на козаря.
Отдавна трябваше да продадат козите — те само им пречеха, но тя се страхуваше дори да си го помисли — та това беше единственото занимание на слепия й мъж. И като си спомняше колко жив, енергичен човек беше мъжът й преди тази своя страшна болест, тя не намираше сили да заговори за продажбата на козите. И всичко продължаваше както преди.
Пишеше и на децата си, които отдавна бяха пораснали и си имаха свои собствени семейства. Децата отговаряха на писмата й — всички си имаха свои грижи, собствени деца; впрочем не всички й отговаряха.
Най-големият син отдавна, още през двадесетте години, се беше отрекъл от баща си. Тогава бе модерно да се отказваш от родителите си — доста от прочутите впоследствие писатели и поети бяха започнали литературната си дейност с подобни заявления. Най-големият син не беше нито поет, нито негодник, просто се страхуваше от живота и беше дал заявлението си в един вестник, когато в службата му бяха започнали да го тормозят с въпроси за неговия „социален произход“. Заявлението с нищо не му помогна и той остана с този свой Каинов печат до гроба.
Дъщерите на свещеника се бяха омъжили. По-голямата живееше някъде на юг, не се разпореждаше с парите в семейството си, страхуваше се от мъжа си, често пишеше на родителите си сълзливи писма, пълни с нейната си болка, и старата й майка отговаряше, като плачеше над писмата на дъщеря си и я утешаваше. Тази нейна дъщеря всяка година им изпращаше колет с няколко десетки килограма грозде. Колетите от юг пътуваха дълго. И майка й никога не й написа, че всяка година гроздето пристигаше развалено — от целия колет успяваше да отбере само няколко зрънца за мъжа си и за себе си. И всеки път майката благодареше, благодареше унизено и се срамуваше да помоли за пари.
Втората дъщеря беше фелдшерка и след като се омъжи, реши да заделя мизерната си заплата и да я изпраща на слепия си баща. Мъжът й, профсъюзен работник, одобрил намерението й и около три месеца тя внасяше заплатата си в своя роден дом. Но след като роди, напусна работа и денонощно се грижеше за своите близнаци. Скоро стана ясно, че мъжът й, профсъюзният деятел, е страшен алкохолик. Служебната му кариера бързо вървеше надолу и след две години той се оказа агент по снабдяването, но и на тази длъжност не можа да се задържи дълго. Жена му с двете малки деца, останала без всякакви пари, отново започна работа, блъскаше се по цял ден, издържайки със заплатата си на медицинска сестра двете невръстни деца и себе си. С какво можеше да помогне на старата си майка и слепия си баща?