— Остави ме аз да се грижа за синовете си, Арне…
Един Господ знае какво искаше да каже Ерлен с тези си думи. Вероятно нищо. Изрекъл ги бе, без да влага особен смисъл.
Ерлен никога не я бе молил да въдворява ред в имението „Хюсабю“ и в имотите му, нито с всички сили да се бори за спасението му. Той понесе с гордо вдигната глава опропастяването на имуществото си, опасността, на която бе подложен животът му, загубата на цялата си собственост. Оголял и обосял, Ерлен прие с мъжество и спокойствие сполетялото го нещастие. А сега, макар и чужд, гост в имението на баща й, той продължаваше да понася участта си гордо и невъзмутимо.
Но всичко, което притежаваше Кристин, ставаше законно достояние и на синовете й. Те имаха право да изцеждат потта, кръвта и силите на майка си. Би следвало тя също да има правото да се разпорежда с техния труд в полза на имението.
Никой не я принуждаваше да отиде сама в планинската хижа като някоя селянка, но у дома се чувстваше притисната и приклещена от всички страни и накрая направо започна да се задушава. Изпитваше необходимост да докаже на себе си, че е способна да работи селската работа. Откакто пристъпи прага на „Хюсабю“, Кристин се трудеше неуморно и упорито, защото съзнаваше, че се налага все някой да се бори и да спаси наследството в името на поредното отроче, което носи под сърцето си. Щом бащата нехаеше, трябваше да го направи тя. Вече ставаше наложително да се чувства уверена в уменията си. Кристин можеше да върши със собствените си ръце всички задължения, които някога възлагаше на слугините си. Радва се много в деня, когато забеляза, че след като би маслото, кръстът вече не я боли. Сутринта сама пусна добитъка. Животните бяха охранени и хубави и от сърцето й падна камък. На залез-слънце ги примамваше да се приберат. Гледаше с доволство как благата се множат изпод ръцете й. Сякаш така полагаше основите, върху които децата й щяха да изградят бъдещето си.
„Йорун“ беше добро имение, но не оправда очакванията й. Юлв не познаваше долината и сигурно щеше да допусне грешки, а и търпението му се изчерпваше бързо. Понеже хората в околността бяха доста предвидливи, сеното в „Йорун“ винаги стигаше: по поречието на реката и по островчетата имаше тресавища, обрасли с трева. Това сено обаче не беше достатъчно добро, а Юлв беше свикнал да храни животните с хубав фураж. За него представляваше новост необходимостта да събират мъх и шума, пирен и съчки.
Баща й познаваше всяко кътче от земята си. Притежаваше нужния опит в селската работа и беше запознат с капризите на житните култури и предпочитанията на отделните ниви по отношение на влага, суша, ветровити и горещи лета; с породите на животните, които поколения наред сам чифтосваше, отглеждаше, развъждаше и продаваше. Лавранс знаеше всичко, необходимо за стопанството, докато на Кристин все още й липсваше опит. Беше обаче решена да се научи да се грижи за имението и да предаде знанията си на своите синове.
Ерлен никога не бе искал от нея подобно нещо. Ожени се за нея не за да превърне живота й в постоянен труд и мъка, а за да я държи в обятията си. Но непрекъснато се появяваше дете, което искаше своето място и в обятията, и в ежедневието й.
Кристин простена през зъби. Разтрепери се от студ и гняв:
— Запази си вярата!
Арне Явалсьон и брат Лейф от манастира Нидархолм дойдоха в „Хюсабю“, когато стана време да пренесат вещите на Кристин и децата в Нидарус. Ерлен остана в обителта и повери на жена си да уреди преместването. Кристин се намираше в градската къща, вече владение на монасите. Арне Явалсьон й помагаше със съвети и дела. Симон му изпрати писмо с молбата да съдейства на Кристин.
Арне прояви похвално усърдие в самоотвержения си стремеж да спаси възможно най-голяма част от имуществото на семейството. Вечерта, когато пристигна в града, Арне накара Кристин и госпожа Гюна от „Росвол“, пристигнала с двете най-малки деца, да го последват в конюшнята. Арне бе успял да отърве седем отбрани коня. Призовал новите собственици да бъдат справедливи и да не ощетяват Ерлен Никулаусьон, а те се съгласили с молбата му да оставят пет коня за големите му синове, един за стопанката и един за слугата й. Арне спасил и андалуския жребец на Ерлен, защото обяснил, че стопанинът го подарил на сина си Никулаус — това, естествено, било на шега.
Но Арне подсилил ефекта от думите си: разполагам и със свидетел, готов да потвърди думите ми, рекъл им той. Не че Арне имаше високо мнение за дългокракото животно, но знаеше колко го обича Ерлен.