Арне съжаляваше много, задето нямало как да вземе големия шлем и позлатения меч. Неизползваеми в ежедневието, ставаха само за рицарски турнири, но струваха цяло състояние. Все пак спасил от ръцете на кредиторите черната копринена риза с бродиран червен лъв. Поискал да му оставят и английското бойно снаряжение заради Никулаус. Според Арне в Норвегия никъде нямало толкова внушителни доспехи за ценителите. Но не били съвсем непокътнати… Оръжията на Ерлен били изтъркани повече отколкото оръжията на неговите връстници от благороден произход. Арне галеше с любов всяка част от снаряжението: шлема, защитната яка, стоманените ръкави, набедрениците, рицарските ръкавици от фини плочки, бронята и ризницата. Изглеждаха съвсем леки и удобни, а същевременно и много здрави. А мечът беше изработен от най-обикновена стомана с изтъркана кожена дръжка, но такова острие не се виждаше всеки ден…
Кристин остави меча напреки върху коленете си. Знаеше, че Ерлен ще посрещне оръжието като обичана годеница: това беше любимият му меч и не бе използвал нито един от другите, които притежаваше. Оръжието получил съвсем млад като подарък от Сигмюн Турулфсьон — негов другар по стая по време на службата му в кралската свита. Ерлен спомена името на приятеля си само веднъж пред Кристин:
— Ако Бог не беше избързал толкова да прибере Сигмюн, животът ми щеше да се развие по съвсем друг начин. След смъртта му вече не се чувствах добре в кралския двор и измолих от крал Хокон позволение да тръгна на север с Гисюр Гале. Но пък срещнах теб, хубавице моя.
Иначе сигурно щях да се задомя много преди ти да станеш мома за женене.
От Мюнан Бордшон Кристин научи, че Ерлен бдял неотлъчно над приятеля си, както майка се грижи за болното си дете. През зимата, когато Сигмюн Турулфсьон храчел кръв и парчета от дробовете си, Ерлен не мигвал, седнал до леглото му. След като погребали Сигмюн в църквата „Свети Халвар“, Ерлен ходел там по всяко време, просвал се пред паметната плоча и изливал мъката си. Но пред нея спомена за приятеля си един-единствен път. През зимата на отчаянието двамата си уреждаха срещи в църквата „Свети Халвар“ в Осло, но Ерлен премълча, че там е погребан най-скъпия му другар. Той скърбеше и за майка си по същия начин — безмълвно. Смъртта на Орм го сломи до лудост, ала той пак не споделяше болката си. От време на време ходеше на посети Маргрет в града, криеше обаче от Кристин и не отваряше дума за дъщеря си.
В долната част на острието Кристин забеляза писмени знаци, повечето руни. Нито тя, нито Арне можеха да ги разчетат, но монахът, след като разгледа внимателно меча, разясни надписа:
— Запази си вярата!
Арне и брат Лейф съобщиха на стопанката, че по-голямата част от земите й на север — сватбеният й подарък от Ерлен — били ипотекирани и изгубени. Питаха я дали да се помолят на кредиторите да оставят част от тях. Кристин ги разубеди. Човек първо трябвало да спаси честта си. Не искала да слуша как хората одумват мъжа й и незаконните му сделки. Арне й обясняваше положението съвсем добронамерено, но на нея й се струваше, че забива нож в сърцето й. Вечерта след този разговор всички си легнаха, а Кристин се хвърли в краката на госпожа Гюна и зарови лице в скута й.
Старицата повдигна брадичката й. Кристин се вгледа в тежкото й жълтеникаво, тлъсто лице. Три дълбоки бръчки набраздяваха челото на Гюна и образуващите се гънки приличаха на восъчни. Кожата й беше осеяна с лунички, сините й очи — проницателни и добродушни, над стиснатите изтънели устни на беззъбата й уста бяха надвиснали дълги, сиви косми. Кристин бе виждала това лице в не един тежък миг. Гюна й помогна да роди всичките си деца, с изключение на Лавранс: той се появи на бял свят, докато Кристин гледаше болния си баща в „Йорун“.
— Няма нищо, дъще — успокои я старицата и погали челото й. — Давала съм ти кураж, когато си раждала на колене. Но в тази битка е нужно да паднеш в краката на Божията Майка и да помолиш нея за помощ, Кристин.
О, нима не го беше правила? Всяка събота четеше молитвите си и части от псалтира, спазваше постите, които отец Айлив й наложи, когато й опрости греховете, раздаваше милостиня на бедните, даваше подслон и прислужваше лично на пътници, замръкнали до дома й, независимо колко са мръсни или дрипави. Но добрите й дела не й носеха просветление. С разума си съзнаваше, че Божията светлина я осенява, ала мъглата в душата й само се сгъстяваше. Сигурно страда от душевна пустота, както се бе изразил Гюнюлф. Затова човек не бива никога да губи надежда, казваше отец Айлив, а да продължава да се уповава на Бог в молитвите си и да върши добрини с упоритостта на работлив селянин, който оре, тори и сее. Когато Бог прецени, труженикът ще пожъне богата реколта. Но какво разбираше свещеникът на селскостопанска работа…