Монахините от Райнската обител посрещнаха изпитанието безпомощно, но хладнокръвно. Установиха се в съвещателната зала, непрекъснато палеха огън в голямата камина, спяха и се хранеха там. Отец Айлив съветваше хората да паля такива огньове в именията и във всички домове, където има огнище, но сестрите от манастира се бояха от огъня: бяха слушали неведнъж ужасяващите разкази на по-възрастните монахини за пожара, избухнал преди трийсет години. Сестрите не спазваха установените часове за хранене и работа, а задълженията им се увеличиха, защото в манастира идваха деца и молеха за помощ и залък хляб. Непрекъснато прииждаха хора с болни роднини на ръце: най-вече заможни господари, които имаха възможност да си платят за погребение и за заупокойна служба в манастира, но и несретни, самотни бедняци без пукната пара, чиято единствена надежда за спасение бяха добросърдечните монахини. Останалите хора, нито много богати, нито много бедни, умираха в домовете си. В някои имения не остана жив човек. Монахините продължаваха да съблюдават богослужебните часове.
Първа от сестрите се разболя Инга — връстница на Кристин, около петдесетгодишна. Монахинята изпитваше неистов страх от смъртта и представляваше ужасяваща гледка. Смразяващите тръпки на чумата я застигнаха в църквата по време на литургия. Тя се сви на четири крака върху пода, а зъбите й тракаха, докато молеше Бог и Пречистата Дева да пощадят живота й. Само след миг сестра Инга пламна от изгаряща треска, започна да стене от болка, а от порите на кожата й изби кръв. Кристин изтръпна: сигурно и тя ще изгуби ума и дума от страх, когато удари часът й. Не я плашеше неизбежността на смъртта, а мъчителната агония, в която неминуемо издъхваха жертвите на чумата.
След това се разболя Рагнхил. Кристин често се питаше защо именно тази жена бе избрана за височайшата длъжност на абатиса: Рагнхил беше мълчалива, малко намусена старица, неука, наглед без забележителни духовни заложби. Но когато смъртта я беляза, Рагнхил показа, че е достойна да се нарича Христова невеста. При нея болестта протече с появата на отоци, но тя не позволи на духовните си чада дори веднъж да оголят старото й тяло. Накрая отокът под мишницата й достигна големината на ябълка. Подутини се появиха и под брадичката й. Уголемиха се и придобиха кървавочервен, а после и възчерен цвят. Причиняваха на абатисата адски болки и тя изгаряше от треска, но когато идваше в съзнание, Рагнхил служеше за пример с мъченическото си търпение, молеше Бог да прости греховете на чадата Си, отправяше горещи молитви за доброто на манастира и на дъщерите си, за здравето на всички болни и опечалени и за спасението на душите на умрелите. Дори отец Айлив се разплака след елеосвещението й. Иначе свещеникът проявяваше удивителна твърдост и неизчерпаемо усърдие въпреки нестихващите злочестини. Абатисата няколко пъти остави душата си в Божиите ръце и Го помоли да защити монахините. Изведнъж отоците по тялото й започнаха да се пукат, но това се оказа белег на подобрение. Както и по-късно хората имаха възможността да се убедят, онези, които получаваха подутини от болестта, често оздравяваха, но храчещите кръв ги очакваше сигурна гибел.
Достойното за подражание поведение на абатисата и фактът, че са свидетели как болен от чума оцелява, вдъхнаха нови сили и увереност на монахините. Сега те се принудиха да доят кравите и да чистят обора, да си приготвят храна и да носят хвойна и свежи клони, с които да прикадят помещенията. Сестрите вършеха всичко необходимо. Гледаха болните и им даваха лекарства. Свършиха запасите от териак и блатен аир. Монахините започнаха да раздават на хората джинджифил, чер пипер, шафран и оцет срещу заразата. Даваха им мляко и храна. Хлябът свърши и сестрите опекоха нов през нощта. Свършиха и билките, та се наложи хората да дъвчат шишарки от хвойна и борови иглички, за да се предпазят от чумата. Една след друга сестрите лягаха болни и издъхваха, а из натежалия въздух непрекъснато се разнасяха ударите на клепалата в манастирската и енорийската църква. Необичайната мъгла продължаваше да се стеле над фиорда, сякаш между нея и смъртоносната болест съществуваше взаимовръзка. От време на време пелената се превръщаше в тънка ледена покривка, започваха да се сипят ледени игли и да вали ситен полузаледен дъжд, а скреж сковаваше земята; после времето отново омекваше и падаше предишната странна мъгла. Обикновено над потока — водеше началото си от фиорда и прорязваше подобно на малка река ниските ливади в околността, а после се вливаше в соленоводно езеро на север от Райнската обител — летяха хиляди морски птици. Тази година обаче изчезнаха. Хората веднага забелязаха това и го сметнаха за лоша поличба. На мястото на морските птици долетяха цели пълчища гарвани. Черните птици кацаха по камъните около потъналото в мъгла езеро и из въздуха се разнасяше грозният им грак, а над гори и горички летяха необикновено големи ята свраки и огласяха окаяната земя с отвратителните си крясъци.