От смъртта на последната издъхнала монахиня изминаха девет дни, а от пет дни в манастира и в близките къщи не беше умирал човек. По думите на отец Айлив чумата си отивала. За пръв път от близо три месеца над смълчаните, изморени хора в обителта се спусна благотворно спокойствие, усещане за сигурност и за уют. Старата сестра Турюн Марта пусна броеницата в скута си и хвана ръката на едно малко момиче, застанало до коляното й:
— Какво ще кажеш? Да, детето ми, убедихме се, че Божията Майка вече никога няма да отвърне милосърдния си лик от децата си.
— Не Дева Мария, а Хел21, сестро Турюн. След като й принесат в жертва невинен човек, ще напусне земите ни с греблото и с метлата си. Утре вече ще е далеч от тук.
— Какви ги говориш? — обезпокои се монахинята. — Пепел ти на езика, Магнхил, как смееш да изричаш такива безбожни думи! Заслужаваш да те напляскам едно хубаво…
— Кажи ни какво си видяла, Магнхил, и не се бой — подкани я сестра Кристин, останала без дъх от уплаха.
Кристин си спомни какво бе чувала от Осхил на младини: дяволът изкушавал нещастниците в злочестината си да прибегнат до грях, който праведен християнин не бива дори да изрича…
На смрачаване децата ходили в горичката до енорийската църква и неколцина от момчетата се отбили в близката землянка. Там подслушали разговора на мъже, които се съвещавали. Явно хванали малкия Туре, син на Стайнюлв от крайбрежието, и тази нощ се канели да го принесат в жертва на Чумната повелителка, Хел. Децата се надпреварваха да обясняват какво са видели, горди, че са съумели да привлекат вниманието на възрастните. Изобщо не им хрумваше да съчувстват на клетия Туре. Той беше бездомник и просеше из околността, но не и в манастира. Когато отец Айлив или някой пратеник на абатисата потърсеше майка му, тя бягаше или отказваше да говори с тях, без значение дали се обръщаха към нея ласкаво, или сурово. Майката на Туре скита из улиците на Нидарус десет години, но пипна лоша болест и погрозня. Вече не можеше да си изкарва прехраната, както бе свикнала, и дойде да живее в колиба до брега. Още се намираха просяци, желаещи да споделят постелята й. Дори тя не знаеше кой е бащата на сина й.
— Трябва да отидем там — настоя Кристин. — Не можем да стоим със скръстени ръце, докато християни продават душите си на дявола пред вратата ни.
Монахините простенаха. Тези мъже били най-бруталните и безбожни грубияни в околността, а върлуващата болест ги превърнала в истински изчадия. Ех, ако отец Айлив беше тук, жалваха се сестрите. По време на чумната епидемия свещеникът посрещаше с твърдост какви ли не изпитания и монахините свикнаха да го молят за помощ при всяка трудност.
Кристин закърши ръце:
— Ако тръгна сама… Майко, разрешавате ли ми да отида?
Абатисата стисна ръката й до болка. Възрастната жена с парализиран език се изправи и поиска с жестове да я облекат за излизане и да й дадат златния кръст — белег на височайшето й положение — и тоягата. Хвана под ръка Кристин — най-младата и най-издръжливата сред жените. Всички монахини ги последваха.
През малката стая между капитулната зала и църковния хор излязоха в мразовитата зимна нощ. Достопочтената Рагнхил се разтрепери от студ и зъбите й затракаха. Дори и след като болестта й отшумя, абатисата се потеше обилно, а раните от спуканите отоци още не бяха зараснали и всяка крачка вероятно й причиняваше силна болка. Тя обаче изръмжа ядосано и поклати отрицателно глава, когато сестрите започнаха да я увещават да се върне. Абатисата само стисна още по-здраво ръката на Кристин и тръгна из градината, разтърсвана от ледени тръпки. Очите на жените привикнаха с мрака и те забелязаха под краката си леките отблясъци на окапалите листа. От облачното небе над голите корони на дърветата също падаше слаба светлина. Стичаха се студени капки, а при повеите на вятъра се разнасяше леко шумолене. От фиорда се изтръгна тежък грохот, сякаш въздишка, и се разнесе към брега отвъд възвишението.
В подножието на градината имаше малка порта. Сестрите изтръпнаха при пронизителното скърцане на ръждясалото мандало, което Кристин с мъка успя да повдигне. Монахините продължиха да вървят през горичката към енорийската църква. Вече зърнаха очертанията на намазаната с катран ограда — по-черна от мрака — а бледата светлина от облаците над хребета от другия бряг на езерото им откри покрива, малката кула на билото с животинските глави и кръста на върха.
На гробището определено имаше хора. Монахините усещаха присъствието им, без да ги чуват. Появи се слаба светлина като от фенер, забит в земята. Потопиха се в мрака.