Но душата на Кристин накипя от гняв и тя избухна:
— Замълчи! Ума си ли изгуби или Господ те е поразил със слепота? Как смеем ние с вас да се жалваме заради Божието наказание, след като сме видели как Неговите невести се изправят срещу меча, изваден заради грехопадението на света! Христовите невести бдяха и се молеха, докато ние вършехме грехове и забравяхме Създателя ни всеки ден. Те се затваряха в молитвената си крепост, а ние скитахме по света, подгонени от алчността си да притежаваме всякакви богатства, подвластни на желанията и на гнева си. Но сестрите излязоха сред нас, когато ангелът на смъртта слезе при нас. Монахините прибираха болните, беззащитните и гладните. Чумата отне живота на дванайсет сестри, знаете отлично. Нито една не се поколеба да изпълни дълга си, нито една не се отказа да се моли за спасението на всички ни със сестринска любов, докато езикът изсъхна в устата й, а от жилите й изтече и последната капка кръв.
— Много хубаво говориш за себе си и за себеподобните си…
— Аз съм като теб — изкрещя тя извън кожата си от гняв. — Не съм от тези светици, една от вас съм.
— Много смирена стана — подигравателно отбеляза Арнтур. — Май се изплаши. Още малко и ще се изкараш същата като майката на това момче.
— Нека Господ отсъди. Той умря и заради нея, и заради мен. Вижда какви сме. Къде е Стайнюн?
— Отиди в бараката й и ще я намериш — отвърна Арнтур.
— Някой трябва да съобщи на клетата жена, че детето й е при нас — обърна се Кристин към монахините. — Утре ще я посетим.
Арнтур се ухили зловещо, но един от останалите мъже не се сдържа:
— Не, не… Стайнюн е мъртва. Преди четиринайсет дни Бярне я напусна и залости вратата. Тогава тя агонизираше…
— Нима…
Кристин се вторачи ужасена в мъжете.
— Никой ли не повика свещеник при умиращата? Трупът… още ли… е там? Нима никой не се е смилил над клетницата и не я е погребал в осветена земя? А вие искахте да убиете детето й…
Ужасът на Кристин се предаде на мъжете и те, обезумели от страх и срам, започнаха да се надвикват. Извиси се нечий глас:
— Ами отиди ти да я погребеш, сестро!
— Добре, кой от вас ще ме придружи?
Всички млъкнаха.
— Отиди сама — извика Арнтур.
— Утре, веднага след изгрев-слънце, ще я вземем, Арнтур. Лично ще платя за погребение и за заупокойна литургия.
— Отиди сега, още тази нощ! Само така ще ти повярвам, че душите ви преливат от святост и добродетел.
Арнтур тикна лицето си точно пред нейното. Кристин вдигна юмрук и проплака от гняв и страх.
Рагнхил се приближи и застана до Кристин. Мъчеше се да отрони няколко думи. Монахините обещаха на Арнтур да се погрижат за тялото на следващия ден, но сякаш самият дявол се бе вселил в главата на този мъж. Продължи да настоява:
— Отиди, щом искаш да повярваме в Божието милосърдие.
Кристин вирна брадичка, пребледняла и вцепенена от напрежение:
— Ще отида.
Подаде детето на сестра Турюн, изблъска мъжете и хукна към портата, като се препъваше в купчини пръст и неравности, а монахините се втурнаха след нея с жални викове. Сестра Агата я заклеваше да почака, искала да я придружи. Абатисата размаха свити пестници, за да накара Кристин да спре, но тя направо не беше на себе си…
В мрака до портата на гробището настана суматоха. Разнесе се гласът на отец Айлив, който питаше защо са се събрали толкова хора. Свещеникът се показа на светлото, а в ръката му проблесна брадва. Монахините се скупчиха около него, мъжете побързаха да се скрият в тъмното, но на портата ги пресрещна мъж с меч в ръка. Вдигна се врява, задрънчаха оръжия. Отец Айлив предупреди:
— Горко му на онзи, който се осмели да оскверни гробищния покой!
Разнесоха се викове: мъжът с меча бил най-силният ковач в града. След малко до Кристин се доближи висок широкоплещест мъж с прошарени коси: Юлв Халдуршон.
Свещеникът му върна брадвата и взе Туре от сестра Турюн.
— Минава полунощ, но предпочитам всички да дойдете в мен в църквата. Искам да изгладим спора ви още тази нощ.
И монахините, и мъжете незабавно му се подчиниха. Поеха по пътя, ала една от женските фигури, облечени в сиви одежди, се отдели от останалите и тръгна по горската пътека. Свещеникът я повика. Гласът на Кристин отговори от мрака — тя вече беше успяла да се отдалечи:
— Не мога да дойда, отче, преди да съм изпълнила обещанието си.