— Сестро — прошепна монахинята. — Не заспивай. Юлв отиде да доведе свещеника.
Кристин се разбуди веднага и се втренчи в ръката си. Златният пръстен го нямаше, а на средния й пръст, където стоеше той, остана петно. Върху покафенялата й загрубяла кожа се виждаше ясно тънък бял кръг. Стори й се, че вижда и две леки вдлъбнатини от рубините от двете страни на петното, а плочката на пръстена с гравирания свещен знак на Дева Мария бе отпечатала буквата „М“ върху кожата й.
Последната ясна мисъл, която се оформи в главата й, беше, че ще умре, преди този отпечатък да се е изличил. Това прозрение я изпълни с щастие. За нея си оставаше неразгадаема мистерия защо Господ цял живот неотклонно бдеше над нея и я обсипваше с любов. Въпреки своеволието й, въпреки непокорната й душа, неразривно свързана със земната кал, част от тази Божия любов остана в нея, топлеше я както слънцето топли земята, и я дари с благодатни плодове, които нито изпепеляващият любовен огън, нито бурната ярост на плътската любов са в състояние да унищожат. Кристин живя като опърничава, непокорна Божия слугиня, често се молеше без искрен молитвен плам в душата и без всеотдайност в сърцето, проявяваше леност и немарливост, липсваше й търпение да понася порицанията Му и последователност в действията. И въпреки това Той не я изостави, а под блестящия й златен пръстен тайно бе отбелязано, че тя е Негова рабиня, притежание на Небесния господар, Който пристигна в светите ръце на отец Айлив, за да й донесе свобода и спасение.
Веднага след като свещеникът помаза умиращата с елей и й даде последно причастие, Кристин Лаврансдатер изгуби съзнание. От гърлото й течеше кръв, а тялото й изгаряше в треска. Свещеникът предупреди монахините, че краят й наближава. От време на време клетницата идваше за малко на себе си и виждаше лицата на отец Айлив, на сестрите, на абатисата, на Юлв. Мъчеше се да им покаже, че ги познава, че им е благодарна, задето бдят край смъртния й одър. Те обаче само виждаха как болната мята неспокойно ръце в агонията си.
Веднъж пред очите на Кристин се мярна лицето на Мюнан. Малкият й син надникна пред открехнатата врата и се изгуби. Майката се взираше натам с надежда момчето отново да провре глава, ала вместо Мюнан се появи достопочтената Рагнхил и избърса лицето й с мокра кърпа. Кристин изпита известно облекчение. После всичко се изгуби в тъмночервена мъгла и в оглушителен грохот, който постепенно утихна. Алената мъгла изтъня и просветля. Накрая заприлича на ефирна сутрешна мараня преди изгрев-слънце. Настъпи пълна тишина и Кристин усети, че умира…
Отец Айлив и Юлв Халдуршон излязоха заедно от дормитория. Пристъпиха в двора на манастира и спряха…
Беше паднал сняг. Изобщо не бяха забелязали, докато бдяха над агонизиращата жена. Полегатият покрив на църквата срещу тях ги заслепи с бялото си сияние. Камбанарията лъщеше на фона на сивкавото небе. По прозоречните рамки и первази на сивата каменна църква се бе натрупал тънък бял слой. Двамата мъже се поколебаха, преди да накърнят със стъпките си тънката покривка от току-що паднал сняг.
Дишаха с пълни гърди. След задушливата миризма, в която потъваше стаята на болните от чума, свежият въздух им се услади: хладен, малко празен и лек, но този сняг сякаш изми епидемията и заразата от въздуха. Подейства им като чиста вода.
Разнесе се камбанен звън. Двамата мъже вдигнаха очи към прозорците на камбанарията, където се виждаше как се люлее камбаната. При трептенето от покрива се отделяха снежни зрънца, търкаляха се надолу и се превръщаха в малки топки, а под тях прозираше тъмната повърхност на буковите греди.
— Този сняг няма да се задържи дълго — отбеляза Юлв.
— Така е, до вечерта ще се е стопил — съгласи се свещеникът.
В облаците се появиха бледи, златисти процепи, а оттам слънцето плахо надникна над снега.
— Отче, мисля си… ще даря земи на Църквата — подхвана тихо Юлв. — А също и една чаша, която Кристин ми даде. Останала е от Лавранс Бьоргюлфсьон. Искам да осигуря заупокойни литургии за душата й и за синовете й, които съм отгледал като свои деца. И за моя роднина Ерлен…