Свещеникът отговори съвсем тихо, без да поглежда събеседника си:
— Струва ми се редно да засвидетелстваш на Бог своята признателност, задето снощи те доведе в манастира. Иначе нямаше да получиш възможността да й се притечеш на помощ…
— Да, това исках да направя, отче — кимна Юлв и се позасмя. — Май вече съжалявам, че съм се отнасял към нея толкова благоприлично!
— Безсмислено е да си пилееш времето в напразно разкаяние — отвърна свещеникът.
— Как така?
— Никой не върши добрини без Божията помощ. И никой не постъпва праведно, ако Бог не го е подтикнал. Няма смисъл да съжаляваш за добрите си дела, Юлв, защото те не могат да се променят, дори всички планини да се сгромолясат, добрините ни остават вовеки…
— Добре де, добре. Не ги разбирам аз тези неща, отче. Изморен съм…
— Сигурно си и гладен. Ела да се отбием в готварницата.
— Благодаря, нямам апетит.
— Въпреки това ще дойдеш да хапнем — настоя свещеникът, хвана го за ръката и го поведе със себе си.
Докато вървяха по двора, двамата мъже несъзнателно стъпваха внимателно в старанието си да пощадят пресния сняг.