Малчуганите се приближиха и веднага направиха като майка си. Започнаха да натискат с крака корена, а после нетърпеливо се обърнаха към нея.
— Защо правиш така, майко?
Кристин седна, остави лопена в скута си и се зае да къса цветовете и да ги пуска в кошницата си.
— Защото обувката ми стиска — поясни тя след известно време, но момчетата вече бяха забравили въпроса си.
Малките не обърнаха никакво внимание на закъснелия й отговор. Бяха свикнали майка им да не чува въпросите им или внезапно да се пробужда от унеса си и да им отговаря, когато вече не помнеха какво са я питали.
Лавранс помагаше на майка си да отдели цветовете от стръковете. И Мюнан изяви желание да се включи, но само разкъсваше цветовете. Затова майка му взе цветята от ръцете му, без да му направи забележка, без капка гняв, потънала в мислите си. След малко момчетата започнаха да си играят и да се замерват с откъснатите стръкове, които майката хвърляше настрани.
Двамата се боричкаха пред нея. Кристин се загледа в малките кръгли кестеняви детски глави. Момчетата си приличаха много — имаха почти еднакъв цвят коси, но по редица едва доловими признаци и прозиращи за миг особености майката съдеше, че с възрастта приликата ще изчезне. Мюнан се беше метнал на баща си: воднисто сини очи, копринено мека коса, падаща над тесния му череп на меки, гъсти вълни и къдрици. С времето косата му щеше да потъмнее до въгленовочерна. Малкият все още имаше закръглена брадичка и пълни бузки, та всеки се изкушаваше да погали мекото му свежо лице, което с времето щеше да се стесни и чертите да се издължат. И Мюнан като Нокве щеше да се сдобие с високо тясно чело и вдлъбнати слепоочия, с правилен остър триъгълен нос с тънки, неспокойно потрепващи ноздри. Близнаците също вече напомняха на баща си.
Като малък Лавранс имаше ленено жълта, копринено мека чуплива коса. Сега кожата му придоби цвета на лешник, а на слънцето блестеше като златна. Косата му беше права, но не притежаваше такава мекота като на братята му, а беше някак по-гъста и буйна, примамваща да заровиш пръсти в нея. Лавранс приличаше на майка си. Беше наследил сивите й очи и кръглото лице с широко чело и приятно заоблена брадичка. По всичко личеше, че малкият ще запази бялата си кожа с румени бузи и през зрелите си години.
И Гауте се отличаваше със свеж тен. Приличаше изумително на баща й с издълженото си пълно лице, стоманено сиви очи и буйна, светлоруса коса.
Единствено Бьоргюлф като че ли не приличаше на никого. Най-висок от синовете й, широкоплещест, едър и мускулест, той имаше буйна, къдрава, гарвановочерна коса, спускаща се над широкото му бяло чело. Синкаво–черните му очи бяха напълно лишени от блясък и той ги присвиваше срещу светлината. Кристин нямаше представа откога съществува този проблем, защото Бьоргюлф беше детето, за което се бе грижила най-малко. Още след раждането му й го взеха и го дадоха на бавачка. Единайсет месеца по-късно тя роди Гауте, а той боледува почти непрекъснато до четиригодишна възраст. След като близнаците се появиха на бял свят, майката се възстановяваше бавно, но въпреки слабостта си и болките в гърба отново пое грижите за Гауте. Носеше го на ръце навсякъде и го гледаше като пеленаче. Не й оставаше време да види новородените си деца. Фрида ги носеше само когато Ивар пищеше от глад. А докато Кристин кърмеше бебето, Гауте плачеше. Пресвета Богородице, ти знаеш, нямах сили да се грижа по-добре за Бьоргюлф. А и той винаги предпочиташе уединението и се справяше сам. Открай време беше своенравен и мълчалив. Майчините й ласки не му допадаха. Кристин го смяташе за най-силния измежду синовете си. Оприличаваше го на инатливо биче.
С времето забеляза, че Бьоргюлф има проблеми със зрението. Монасите на остров Таутра се опитаха да му помогнат, но не постигнаха успех.
И момчето все повече се вглъбяваше в себе си. Колкото и да се опитваше да се сближи със сина си, Кристин не успяваше да намери път към него. Баща му също се затрудняваше да общува с момчето. Единствен Бьоргюлф от синовете им не попиваше жадно бащиното внимание. Останалите момчета поглъщаха обичта му както ливада — слънчевите лъчи. Бьоргюлф се държеше по-открито само с Нокве, но когато майката се опиташе да попита най-големия си син какво му тежи на Бьоргюлф, Нокве отговаряше много уклончиво. Кристин се чудеше дали Ерлен не би имал по-голям успех да се поразговори с Нокве, защото момчето обожаваше баща си.