— Зеб-заб, прав си, Базил такъв — омърлушено каза Урман. — Ще трябва да остана. Но ще те чакам.
— Ще се върна — обеща Васил и двамата заедно побързаха към малкия промеждутъчен възел на подземната транспортна мрежа.
Около трите избрани вагона цареше невъобразим хаос. Задъхани, потни, хората товареха вътре всичкия си багаж, прикрепваха към избитите прозорци леки и тежки картечници. Малко по-назад няколко души залагаха под релсите взрив.
„Правилно — помисли Васил. — Релсите трябва да се унищожават. Това ще забави армията.“
— Е, довиждане — смутено каза Урман и подсмръкна. — Ако сме живи, ще се видим.
Младият офицер влезе в кабинета с твърда стъпка, застана мирно пред бюрото и като скръсти по устава лявата си ръка, с дясната протегна напред жълта папка червен печат „Строго поверително“.
— Последни сведения за хода на операцията, господин съветник.
Кар пое папката и нетърпеливо я разтвори. Така… Унищожени 46 души от неизвестна група. Жертви — 63 войници и един офицер. В кой сектор е това? Аха, в сектор 117.
— Свободен сте — промърмори той към пратеника и обърна листа.
Донесение от сектор 62. След тежко сражение е избита бандата на смахнатия Ерполат. Жертви…
Офицерът още стоеше в кабинета и Кар усещаше натрапчивото му присъствие. Сърдито вдигна глава.
— Какво още?…
Думите му се задавиха в странен, гърлен звук. Твърдо стиснат в ръката на офицера, тежкият армейски пистолет беше уверено насочен към гърдите на господин съветника.
Вратата се отвори и в кабинета бавно влезе генерал Обрима, последван от двама полковници.
— Какво значи това, Обрима? — дрезгаво запита Кар.
— Това значи, че вие не ни харесвате — рязко, по войнишки отсече генералът. — Прекалено глупаво командувате войските. Още в първите часове на акцията сме дали два пъти повече жертви, отколкото бунтовниците.
— Но това ще се промени!
— Разбира се, че ще се промени. Армията поема властта в тази страна. Сега ще въведем истински ред. И сами ще се справим с бунтовниците. С вашата мекота доникъде нямаше да стигнем.
Кар искаше да каже нещо, но езикът не му се подчиняваше. Вцепенен, той седеше в креслото и тъпо гледаше как в кабинета влизат войници и се приближават от двете му страни.
Студеният вятър нахлуваше във вагона. На газовия анализатор отдавна светеше зелената лампичка и Васил беше свалил противогаза. Вагонът леко подскачаше по релсите.
„Вече остава съвсем малко — помисли Васил. — Този път не може да има грешка. Изгасването не се дължеше на повреда. Някой беше отнел цялата мощност на електроцентралата.“
Той знаеше кой може да направи това. Знаеше и защо. Скоро щеше да се увери на практика в правилността на предположението си.
Светлината в тунела стана по-ярка. Лампите се редуваха една след друга. Наближаваше последната спирка. Васил намали скоростта и след минута вагонът бавно влезе в полусрутеното депо на подземната крепост. Всичко тук беше така, както преди, когато съборените сводове още пукаха и се разместваха след последния, чудовищен сеизмичен удар.
Вагонът спря. Васил отвори вратата и слезе. Коридорът към общата стълба беше затрупан, но между бетонните блокове имаше тесни пролуки. Васил започна да се промъква. Понякога му се струваше, че няма да мине, но той упорито пълзеше напред, катереше се по острите ръбове и най-сетне достигна целта си. По изкривената желязна стълба се спусна на последния етаж и спря.
Вратата към командната зала беше отворена. Отвътре излиташе сноп светлина и някой говореше на познатия, близък, единствено роден език.
Прекрачи прага и видя Антеро. Седнал в едно по чудо оцеляло кресло, заобиколен от съборени стени и разбити пултове, негърът човъркаше някакво странно приспособление, съоръжено от останките на унищожената апаратура. Приведени край него, Аркашка и Едуард също се занимаваха с ремонта.
— Здравейте — уморено каза Васил.
Тримата се обърнаха едновременно. По лицата им Васил прочете удивление, изненада, радост. Странно. Той самият вече не се радваше, просто беше убеден, че ще ги намери.
— Васил! — радостно извика Антеро и скочи към него, въртейки комично бялото на очите си. — Жив си! Сега всичко е наред!
Прегръдки, ръкостискания, шеговити думи, всичко това се плъзгаше по съзнанието на Васил. Тази среща, толкова дълго мечтана преди, сега ставаше някак обидно делнична.