Тя нададе неистов, пронизителен писък. Сграбчи една настолна лампа и я запрати срещу мен. От изненада едва успях да се наведа, за да избегна летящия предмет. Заради усилието и замаха Корина изгуби равновесие, политна и аз я хванах. Усетих потната й кожа по дланите си, вдъхнах тежкото ухание. В какво се бе къпала? В себе си ли? Стиснах я здраво, гърдите й се повдигаха запъхтяно. Боже мой, идеше ми да я награбя веднага. Недей, спрях се. Не съм като оня. Не съм като другите мъже.
— Не съм дошъл да те убивам, Корина — прошепнах в косите й. Притеглих я към себе си. Все едно пушех опиум. Съзнанието ми се замъгли, ала възприятията ми бяха и някак странно изострени. — Даниел знае, че с Бенямин сте били любовници. Бенямин е мъртъв.
— Как… какво? Наистина ли?
— Наистина. Ако се прибере и те завари тук, Даниел ще убие и теб. Ела с мен, Корина.
— Къде? — премига объркано тя.
Въпросът й ме изненада. Очаквах по-скоро да попита защо е всичко това, кой съм аз или да ме обвини в лъжа. Но, изглежда, тя просто инстинктивно бе осъзнала, че говоря истината, че няма време за губене. Вероятно затова не ми зададе нито един излишен въпрос. Или пък, зашеметена и объркана, просто бе изтърсила първото, дошло й наум: къде?
— В стаята зад стаята — отвърнах.
Седма глава
Тя седеше свита в единствения фотьойл в жилището ми и се взираше в мен.
Така ми се струваше още по-красива: изплашена, сама, незащитена. Зависима.
Обясних — впрочем съвсем излишно — че жилището ми е повече от скромно. Представляваше ергенска гарсониера: дневна и кът за спане. Чиста и подредена, но крайно неподходяща за жена като нея. Изтъкнах обаче най-сериозното предимство: анонимност. По-точно, никой — абсолютно никой — не знаеше къде живея.
— И защо живееш тук инкогнито? — попита тя и се вкопчи в поднесената чаша с кафе.
Поиска чай, но аз я помолих да потърпи до утре сутринта. Обещах да купя чай още щом магазините отворят. Казах й, че знам колко обича чай, защото през последните пет дни съм я наблюдавал как започва всеки свой ден с чаша от любимата си топла напитка.
— За човек с моята професия е най-добре да минеш в пълна нелегалност — отговорих.
— Но сега аз научих къде живееш.
— Да.
Отпихме от кафето и помълчахме.
— Това означава ли, че нямаш нито приятели, нито роднини? — попита Корина.
— Имам майка.
— Но тя не знае къде…
— Не знае.
— И не е в течение с какво се занимаваш.
— Точно така.
— Като какъв си й казал, че работиш?
— Като ликвидатор.
— На търговски дружества ли?
Погледнах Корина Хофман. Наистина ли се интересуваше от мен, или питаше от учтивост?
— Да.
— Виж ти.
Тя потръпна зиморничаво и скръсти ръце пред гърдите си. Бях надул радиатора на макс, но дограмата беше стара и гарсониерата не можеше да се стопли. Повъртях чашата в ръце.
— Какво ще правиш, Улав?
Станах от стола.
— Ще ида да ти потърся вълнено одеяло.
— Исках да кажа, какво ще правим?
Изглежда, беше здраво стъпила на земята. Съумее ли човек да приеме онова, което не може да промени, и да продължи напред, той несъмнено е здравомислещ. Щеше ми се и аз да съм като нея.
— Той ще ме погне, Улав. Ще ни гони до дупка. Не можем да се крием тук до безкрай. Защото той няма да миряса, докато не ни намери — ако ще да ни издирва цяла вечност. Вярвай ми, познавам го. Предпочита да умре, вместо да живее с този срам.
Не й зададох най-логичния въпрос: защо му е изневерявала точно със сина му. Попитах я нещо по-второстепенно:
— Заради наранената си мъжка гордост ли страда най-много? Или защото те обича?
— Сложно е — поклати глава тя.
— За никъде не бързам. А както виждаш, и телевизор нямам.
Тя се засмя. Още се помайвах. Нито бях донесъл обещаното одеяло, нито й бях задал въпроса, който изгаряше гърлото ми като жлъчка: „Обичаше ли сина му?“.
— Улав?
— Да?
— Защо го правиш? — попита тя тихо.
Поех си дъх. Имах подготвен отговор на този въпрос. Всъщност си бях намислил няколко варианта — в случай че един или друг ми се стори неподходящ. Изведнъж обаче всичките се изпариха от ума ми.
— Защото не го одобрявам.
— Кое?
— Начина, по който той постъпва. Иска да убие съпругата си.
— Ти какво щеше да направиш, ако жена ти те мамеше с друг в собствения ти дом?
Хвана ме натясно, нямаше две мнения.
— Носиш добро сърце, Улав.
— Добрите сърца в днешно време никак не се котират.
— Не е вярно. Добрите сърца са рядкост и винаги ще се ценят. Ти си рядко срещан екземпляр, Улав.