Бергенчанинът и мъжът в бронята. Плюс онзи тип на товарното пристанище от преди няколко дни. Три основателни причини да не припарвам до Рибаря.
Още сутринта на следващия ден отидох в магазина му.
Магазин „Айлертшен и син“ се намираше на площад „Юнгсторге“, само на хвърлей от Главното полицейско управление на улица „Мьолер“ 19. Говори се, че когато навремето Рибаря продавал контрабанден алкохол, ченгетата били сред най-редовните му клиенти.
Приведен срещу бръснещия, леденостуден вятър, прекосих павирания площад. Влязох в магазина. Току-що бяха отворили и въпреки това вече имаше доста клиенти.
Случваше се Рибаря лично да продава зад тезгяха, но не и днес. Жените продължиха да обслужват клиентите, но млад мъж — съдейки по отправения към мен поглед, освен транжирането, тегленето и опаковането на риба изпълняваше и други задачи — хлътна зад летящата врата.
След минута се появи шефът. Рибаря. Облечен целият в бяло — от глава до пети. Бяла престилка, бяло кепе. Бяло сабо. Същински спасител на плажа. Заобиколи тезгяха и дойде при мен. Избърса си пръстите в престилката, издута пред шкембето му, и кимна към вратата, която продължаваше да се поклаща напред-назад, разлюляна след неговата поява. През образуващия се процеп зърнах мършава, добре позната фигура. Викаха му Клайн. Нямам представа дали в немското значение на думата — „малък“, или в норвежкото — „болен“. Или просто така си му беше рожденото име. Вероятно и първото, и второто, и третото. При всяко залюляване на вратата срещах мъртвия му въгленовочерен поглед. Мярнах и карабина със скъсена цев, увесена на кръста му.
— Продължавай да си държиш ръцете извън джобовете — насърчи ме Рибаря с широката си дядоколедовска усмивка. — И може и да се измъкнеш жив оттук.
Кимнах.
— Покрай празниците треската много се харчи и сме доста заети, момче, така че казвай какво ще искаш и после чупката.
— Мога да ти помогна да елиминираш конкуренцията.
— Ти?
— Да. Аз.
— Не те имах за предател, момче.
Обяснявах си обръщението „момче“ по три начина: или не ми знаеше името, или не желаеше да прояви уважение към мен, като го използва, или не искаше да ми показва колко знае за мен — ако изобщо разполагаше с някаква информация. Последното ми се струваше най-вероятно.
— Да го обсъдим насаме? — предложих аз.
— Тук е екстра. Никой не ни подслушва.
— Застрелях сина на Хофман. Стана случайно.
Рибаря присви едното си око, а другото прикова в мен. Продължително. На излизане клиентите му подвикваха „Весела Коледа“ и при всяко отваряне на вратата в топлото, запотено помещение нахълтваше струя мразовит въздух.
— Да го обсъдим насаме — склони Рибаря.
Трима ликвидирани. Трябва да си егати пердето, за да нямаш зъб на човек, пречукал трима от твоите. Оставаше ми само да се надявам предложението ми да му се стори достатъчно примамливо, а той да е толкова дебелокож, за колкото го мислех. Той ли не знаеше как се казвам, той ли!
Въведе ме в хладилно помещение. Седнах до една дървена маса с нацепен плот. На пода бяха струпани кашони от стиропор, пълни с лед, замразена риба и — ако можеше да се вярва на думите на Хофман — хероин. В помещението нямаше повече от пет-шест градуса. Клайн не седна. Докато говорех, той сякаш не обръщаше внимание на „рязаната“ пушка в ръцете си и въпреки това цевта й непрекъснато сочеше към мен. Преразказах събитията, без да лъжа, но и без да навлизам в излишни подробности.
Приключих. Рибаря продължаваше да се взира втренчено в мен с отвратителното си око на циклоп.
— И си гръмнал сина му вместо жена му?
— Не знаех, че му е син.
— Какво ще кажеш, Клайн?
Онзи сви рамене.
— Във вестника пише, че вчера във "Виндерен“ открили застрелян мъж.
— Прочетох, да. Може Хофман и наемният му убиец да използват написаното във вестника, за да ни представят уж правдоподобна история, на която да се хванем.
— Обади се в полицията и питай как се казва убитият — предложих.
— Ще го направя, бъди сигурен — отвърна Рибаря. — След като ми обясниш защо си пощадил жената на Хофман и си я скрил.
— Това си е моя работа — настоях.
— Ако имаш намерение да излезеш оттук жив, пей и не ме мотай.
— Хофман я биеше.
— Синът или бащата?
— И двамата — излъгах.
— Е, и? Откъде знаеш, че не си го заслужава?
— Тая курва сто процента си е просила боя — процеди Клайн.
— Леле-мале — засмя се Рибаря. — Погледни очите на това момче, Клайн! Иде му да те убие! Според мен здравата е хлътнал.