— Чувствата ни са взаимни. Именно той пречука Мао.
Нямах представа коя от трите ми жертви е Мао.
В шофьорската книжка на оня на възвишението Свети Ханс пишеше Мориц. Сигурно за него идеше реч.
— Клиентите ви чакат — напомних. — Какво решавате?
Рибаря подръпна катинарчето си. Питах се дали някога успява да отмие напълно миризмата на риба от себе си. Той се изправи.
— „What loneliness is more lonely than distrust?“[2] Знаеш ли какво означава това, момче?
Поклатих глава.
— Така си и мислех. Бергенчанинът, дето ни пристана, ни предупреди, че си бил твърде глупав да работиш като дилър. Не си можел да сметнеш колко прави две и две.
Клайн се разхили. Мълчах.
— Цитатът е от Томас Стърнс Елиът, момчета — въздъхна Рибаря. — Самотността на недоверчивия. Вярвайте ми, рано или късно всички лидери изпитват тази самота на собствен гръб. Мнозина съпрузи — също, поне веднъж в живота. Ала на повечето бащи тази самота им е спестена. Хофман е вкусил и от трите вида. Поръчковият му убиец, съпругата, синът. Жив да го ожалиш, клетия — той се приближи до летящата врата. Надникна през елипсовидното стъкло, подобно на илюминатор. — Какво ти трябва?
— Двама от най-способните ти хора.
— Все едно разполагам с цяла армия!
— Хофман ще бъде подготвен.
— Ами? Той не си ли мисли, че само той те гони?
— Познава ме.
Рибаря сякаш се опитваше да отскубне мустака от лицето си.
— Имаш Клайн и Датчанина.
— А не може ли Датчанина и…
— Клайн и Датчанина. Точка.
Кимнах.
Рибаря ме изпрати обратно. Отидох до вратата, избърсах запотеното стъкло.
До безистена на Операта стоеше някаква фигура. На влизане не я бях забелязал. Можеше да има стотици причини някакъв човек да стои там във фъртуната и да чака.
— Ще ми дадеш ли телефонен номер, на който…
— Не — прекъснах го. — Аз ще те потърся да ти кажа кога и къде да ми ги изпратиш. Има ли авариен изход?
На път към къщи, докато минавах през забутани улички, си помислих колко изгодна сделка бях сключил. Сдобих се с двама помощници и отървах кожата. Пък научих и нещо ново. Че онова за самотата го е писал Томас Стърнс Елиът. А аз бях останал с впечатлението, че цитатът е на онази жена… как й беше псевдонимът? Джордж Елиът? „Hurt? He will never be hurt — he’s made to hurt other people.“[3] Абе, не че им вярвам аз много на поетите. Общо взето, колкото и на историите за призраци.
Десета глава
Корина приготви семпла вечеря от продуктите, които бях купил.
— Ммм, вкусно — казах, след като приключих. Избърсах си устата със салфетка и налях още вода и на двама ни.
— Как се озова в този бранш? — поинтересува се тя.
— Как се озовах ли?
— Да… как… Защо се занимаваш с това? Защо, да речем, не си наследил професията на баща си? Той, предполагам, не е…
— Той почина — прекъснах я и пресуших чашата на един дъх. Корина беше пресолила яденето.
— О, съжалявам, Улав.
— Недей. Ще си единствената.
— Забавен си — засмя се Корина.
За пръв път някой отбелязваше, че имам чувство за хумор.
— Пусни някоя плоча.
Пуснах Джим Рийвс.
— Старомоден си.
— Имам малко плочи.
— Танцуваш ли?
— Не.
— И нямаш бира в хладилника?
— Бира ли ти се пие?
Тя ме погледна със закачлива усмивка, все едно пак бях казал нещо смешно.
— Да седнем на дивана, а, Улав?
Докато аз правех кафе, тя разтреби масата. Това ми донесе усещане за уют. После се настанихме на дивана. „Обичам те, защото ме разбираш“, пееше Джим Рийвс. През деня времето бе омекнало и сега навън се сипеха едри, пухкави снежинки.
Гледах Корина. Част от мен беше толкова напрегната, че предпочитах да се преместя на стола. Друга част обаче копнееше да обгърне тънката й талия и да я притисне към себе си. Да целуне червените й устни. Да погали лъскавата й коса. Да я привлече още по-близо, още по-страстно, за да усетя как дъхът й секва, да чуя как после вдишва, как гърдите и коремът й се издуват към мен. От тези мисли усетих сладък вкус в устата.
Игличката на грамофона се плъзна към средата на плочата, рамото се вдигна и се върна в изходно положение, а плочата постепенно спря да се върти.
Преглътнах с мъка. Исках да посегна и да сложа дланта си там, където шията се спуска към рамото й. Но ръката ми трепереше. Не само тя. Целият треперех като втресен от грип.
— Улав… — Корина се наведе към мен.
Пак усетих наситената й миризма. Не можех да определя дали е естествена, или парфюм. Отворих уста, защото въздухът не ми стигаше. Тя посегна към книгата върху ниската масичка отпред.
2
Коя самотност е по-самотна от съмнението? — Цитат от превода на Весела Кацарова, „Мидълмарч“, Джордж Елиът, ИК „Колибри“, 2012. — Бел. прев.
3
Hurt? He will never be hurt — he’s made to hurt other people (англ.) — Да бъде наранен? Той никога няма да бъде наранен — създаден е да наранява другите. — Цитат от „Сайлъс Марнър“ на Джордж Елиът. — Бел. прев.