— Ще ми почетеш ли малко? Някакъв откъс, в който се говори за любов…
— На драго сърце…
— Ами давай — измърка тя, сви крака под дупето си и хвана ръката ми под лакътя. — Обожавам да слушам за любов.
— Не мога.
— Стига де, как да не можеш! — засмя се тя, разтвори книгата и я тупна в скута ми. — Не се срамувай, Улав, чети! Няма защо да се стесняваш точно от…
— Страдам от словесна слепота.
Думите ми рязко разсякоха изречението й. Тя премига срещу мен, все едно й бях ударил шамар. По дяволите, самият аз се сепнах.
— Извинявай, Улав, но… нали каза… и аз си помислих…
Тя не довърши. Умълчахме се. Щеше ми се плочата да не беше спирала да свири. Затворих очи.
— Мога да чета.
— Така ли?
— Да.
— Но как, при положение че не виждаш… думите?
— Виждам ги. Просто понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да ги препрочитам по няколко пъти.
Повдигнах клепачи. Корина не беше пуснала ръката ми.
— Но как… как разбираш, че грешиш при четенето?
— Най-често полученото съчетание не представлява смислена дума. Понякога обаче прочитам дума с близък звуков състав и разбирам за грешката чак впоследствие, много по-късно. И се оказва, че в моя ум се е разиграл разказ, съвсем различен от описания в книгата. С други думи, получавам две книги на цената на една.
Корина се засмя високо и звънко. Очите й блеснаха в полумрака. И аз се разсмях. Не за пръв път казвах на някого, че страдам от дислексия. Но за пръв път човекът отсреща проявяваше интерес какво представлява това нарушение. За пръв път обяснявах подробности около състоянието ми пред човек, който не е майка ми или някой учител. Дланта й се плъзна надолу по ръката ми — уж неусетно. Очаквах го. Корина щеше да се откаже от мен. Пръстите й обаче стиснаха моите.
— Ама наистина си много забавен, Улав. И добър.
В долната част на прозореца снегът бе започнал да се сляга. Снежните кристали се вплитаха едни в други като железните халки на ризница.
— Щом не можеш да четеш, преразкажи ми любовната история.
— Добреее…
Сведох поглед към книгата в скута ми. Беше разтворена точно на страницата с описанието как Жан Валжан, представящ се за господин Мадлен, се застъпва за окаяната, злочеста уличница Фантин и я взема под крилото си. Поразмислих и реших да разкажа на Корина за Козет и Мариус, и за Епонин, девойката, израснала в семейство на крадци и безнадеждно влюбена в Мариус, която накрая жертва живота си в името на любовта. На чуждата любов. Пресъздадох историята в най-дребни подробности.
— О, колко хубаво! — възкликна Корина, когато приключих.
— Да — кимнах. — Епонин е истинска…
— … че накрая Козет и Мариус се събират.
Кимнах.
Корина стисна ръката ми. Нито за миг не я бе пуснала.
— Разкажи ми за Рибаря.
— Мафиот като мафиот… — свих рамене.
— Според Даниел бил убиец.
— И такъв е.
— Какво ще се случи след смъртта на Даниел?
— Стига да успея да го очистя, няма от какво да се боиш. Рибаря няма да те нарани.
— Питах по-скоро дали Рибаря ще сложи ръка върху целия пазар.
— Сигурно. Не знам да има други конкуренти освен Хофман. Освен ако ти не… — смигнах й закачливо.
Корина се разсмя високо и ме смушка шеговито. Кой би предположил, че притежавам и дарба на комик?
— Защо просто не избягаме? — попита тя. — Двамата ще си живеем чудесно. Аз ще готвя, ти ще…
Остатъкът от изречението й увисна във въздуха като недовършен мост.
— С удоволствие бих избягал с теб, Корина, но нямам пукната крона.
— Така ли? А Даниел ще ми разправя колко добре плащал на хората си. Лоялността се купува — все това повтаря.
— Похарчих парите до последното йоре.
— За какво?
Погледна демонстративно зад гърба ми. Един вид, едва ли си ги похарчил за апартамента, защото обзавеждането тук не изглежда особено скъпо.
Свих рамене.
— Дадох ги на една самотна майка с четири деца. Овдовя заради мен и… Нещо се разнежих и пъхнах в плика сумата, обещана на мъжа й за една мокра поръчка. Това бяха всичките ми пари. Не съм предполагал, че Рибаря плаща толкова добре на хората си.
По лицето на Корина се изписа силно смайване. Не успях да причисля изражението й към една от шестте универсални гримаси по Дарвин, но разбрах какво мисли: „Дал си… дал си всичките си пари на вдовица, чийто съпруг е възнамерявал да убие човек?“.
Преди да го направя, и на мен ми мина през ума каква голяма глупост съм напът да извърша — макар да чувствах, че така с покойния сме квит. Съдейки обаче по физиономията на Корина, явно бях постъпил като кръгъл идиот.