— Този мъж кого трябваше да убие?
— Не помня — излъгах.
— Улав? — Тя докосна бузата ми с длан. — Ти си много специален човек.
Погледът й зашари по лицето ми, започна да го поема парче по парче, сякаш го изяждаше. Чувал съм, че в такива моменти човек чете мислите на другия, усеща ги. Щом казват. Аз страдам от словесна слепота и не успях да прочета мислите на Корина. Според майка ми съм черноглед. Щом казва, сигурно. Така или иначе се изненадах много приятно, когато Корина Хофман се наведе и ме целуна.
Любихме се. Не от свян избрах тъкмо тази романтична и непорочна дума, за да опиша какво се случи помежду ни — вместо някоя по-пряма и цинична, която да акцентира върху самото изпълнение на акта. А просто защото именно глаголът „любя се“ покрива в най-голяма степен същността на случилото се помежду ни. Устните й бяха до ухото ми, дъхът й съскаше. Докосвах я с безкрайна предпазливост, както докосвам онези изсушени цветя, които понякога намирам в книгите, взети от библиотеката — те са толкова крехки и трошливи, че се разпадат само при допира на пръстите ми. Страхувах се Корина да не изчезне. През няколко секунди се надигах на ръце, за да проверя дали все още е под мен, дали не сънувам. Милвах я с леки, нежни движения, сякаш се боях да не я похабя. Позабавих се, преди да проникна в нея. Тя ме гледаше учудена. Откъде да знае, че изчаквам точната секунда. Най-сетне дойде мигът на пълното сливане, действие, навярно в очите на мнозина тривиално за бивш сводник, ала аз го изживях толкова емоционално, че в гърлото ми заседна буца. Тя нададе слаб, протяжен стон, а аз бавно и предпазливо прониквах навътре и й шепнех разни глупави нежности в ухото. Усещах нетърпението й, но исках да удължа изживяването, да й доставя максимално удоволствие. Обладах я като на забавен каданс, със самоналожена сдържаност. Хълбоците й обаче започнаха да се движат под мен със скоростта на вълни в бурно море, а бялата й кожа проблясваше в мрака. Сякаш се любех с лунното сияние. Толкова ефирна и невъзможна ми се струваше тази нощ.
— Остани с мен, скъпи — съскаше дъхът й в ухото ми. — Остани с мен мили, мили Улав.
Запалих цигара. Корина заспа. Снегът спря. Вятърът, свирил известно време тъжна мелодия във водосточната тръба, прибра рога си. В стаята се чуваше само равномерното й дишане. Ослушвах се напрегнато. Тишина.
Ето за това си бях мечтал, но не бях вярвал, че е възможно. От умора ми се доспа. Бях обаче толкова щастлив, че не исках да заспивам. Защото заспях ли, този свят, който преди изобщо не ми бе харесвал, но сега обожавах, щеше да спре да съществува за известно време. А нали според Дейвид Хюм — така му беше фамилията! — фактът, че всяка сутрин досега съм се събуждал в едно и също тяло, на един и същи свят, където случващото се е било реално, не гарантира повторение и на следващата сутрин. За пръв път през целия ми досегашен живот имах чувството, че е опасно да затворя очи.
Слухтях. Бдях над онова, което имам. Не долавях подозрителни шумове. И въпреки това продължавах да се ослушвам напрегнато.
Единадесета глава
Майка ми беше много слаба жена. Затова й се наложи да изтърпи повече, отколкото далеч по-силни от нея не биха понесли.
Тя, например, така и не се престраши да разкара този изверг, баща ми. И в резултат ядеше повече бой дори от изнасилвач в пандиза. Той бе вманиачен да я души. Никога няма да забравя хъхренето, което чувах от спалнята им всеки път, когато баща ми пуснеше гърлото й за малко, колкото тя да си поеме дъх, и после пак започваше да го стиска. Мама беше твърде слаба и за да устои на алкохола. Затова тя, съвсем дребна и хилава женица, се наливаше с количества отрова, годни да убият вол или слон. И с мен мама не можеше да е твърда. Даваше ми всичко, каквото поискам, дори това да означаваше огромни лишения за нея.
Непрекъснато чувах как съм се метнал на майка си.
Едва когато се взрях в очите на баща ми при последната ни среща, осъзнах, че нося и него в себе си. Като вирус, като нелечима инфекция в кръвта.
Обикновено той се отбиваше при нас само когато му трябваха пари. И обикновено ние му давахме и малкото, което ни се намираше. Той разбираше, че за да продължава да ни държи в страх, е нужно да ни покаже какво ще ни сполети, ако откажем да му дадем. Мама обясняваше насинените си очи и разбитите устни с падания по стълби, блъскане във врати и с хлъзгавия под в банята. С течение на времето алкохолната й болест се влоши и тя действително падаше или се удряше в стените без чужда „помощ“.