— Дръж! — тикнах кутията в гърдите на младока, който я хвана инстинктивно.
— Ей! — Брюнхилсен надвика металическото стържене и вдигна ръката с пистолета в мига, когато наближихме смяната на коловоза.
Вагонът се люшна рязко напред и Брюнхилсен размаха ръката с пистолета, за да запази равновесие. Хванах с две ръце металната тръба и се изтеглих нагоре. Прицелих се във веждите — на мястото, където се събираха. Някъде ми е попадало, че човешката глава тежи около четири килограма и половина и при скорост седемдесет километра в час ще се удари със сила, която някой с повече афинитет към математиката би могъл да изчисли. След като се отдръпнах назад, от счупения му нос пръскаше ситен душ от кървави капки. Той подбели очи, изпод клепачите се виждаше само външната част на ирисите. Държеше ръцете си разперени и вцепенени като пингвин.
Стана ми ясно, че Брюнхилсен вече заминава, но за да пресека евентуалния му опит да се завърне в реалността, сграбчих ръцете му, все едно се канех да танцувам с него. И повторих движението, дало задоволителен резултат още първия път. Дръпнах го рязко към мен, наведох глава и я забих в носа му. Чух как нещо поддаде. Пуснах го и издърпах пистолета от ръкава му. Брюнхилсен се изсипа върху пода като чувал с картофи, а паникьосаните пътници около нас се заотдръпваха ужасени.
Обърнах се и насочих пистолета срещу новобранеца.
— Площад „Валкирия“ — съобщи по уредбата носов, отработено незаинтересован глас.
— Тук слизам — съобщих, наведох се, като продължавах да го държа на мушка, и извадих моя пистолет от предния горен джоб на Брюнхилсен.
Очите на младока станаха кръгли над кутията с пица, а устата — широко отворена — представляваше примамлива мишена — малко перверзно, а? Кой знае, след няколко години вероятно същото това момче ще ме преследва, вече натрупало солиден опит и със солидно оръжие? А може би дори след месеци. Тези младоци влизат бързо в час и за три-четири месеца стават завършени бандити.
Преди станцията влакът намали. Заотстъпвах към вратите. Изведнъж вече никой не ме блъскаше. Хората се бяха прилепили към стените и ме гледаха изплашени. Едно бебе бръщолевеше нещо на майка си. Иначе не се чуваше нито гък. Влакът спря, вратите се плъзнаха встрани. Отстъпих още крачка назад, препречих изхода. Желаещите да се качат най-благоразумно се насочиха към другите врати.
— Давай, де!
Новобранецът не реагира.
— Давай! — повторих с по-ясна дикция.
Момчето примига объркано.
— Пицата!
Той пристъпи напред, апатично като сомнамбул, и ми подаде червената кутия. Слязох заднешком върху перона. Останах там с пистолет, насочен срещу младока, за да му покажа, че тук слизам само аз, а той продължава да се вози. Погледнах Брюнхилсен. Лежеше изпружен върху пода. Едното му рамо потрепваше, сякаш в този потрошен апарат някакъв слаб, последен електрически импулс отказваше да умре.
Вратите се затвориха.
Момчето се взираше в мен зад мръсните, опръскани с кал и сол прозорци. Влакът потегли към „Ховсетер“.
— See you latel, all-a-gatol — прошепнах и свалих пистолета.
Бързо закрачих към къщи, докато се ослушвах за полицейски сирени. Когато наближиха, оставих пицата върху стълбите пред входа на една затворена книжарница и поех обратно към станцията. След като сините лампи ме подминаха, се върнах. Кутията си стоеше непобутната. Изгарях от нетърпение да видя изражението на Корина след първата хапка!
Четиринадесета глава
— Нищо не си ме питал — промълви тя в тъмното.
— Не съм.
— Защо?
— Не съм от най-любопитстващите.
— Но сигурно се чудиш как така… Баща и син…
— Предоставям ти свободата да разкажеш каквото прецениш, когато прецениш.
Корина се обърна към мен и леглото изскърца.
— Ами ако никога не повдигна въпроса?