— Мислех да си взема почивка за Коледа — казах. — Да отида на екскурзия с някого.
— С кого? Та ти нямаш никакви близки хора, Улав. Ето това е едно от нещата, които харесвам у теб: тайните ми са на сигурно място.
Той се засмя и изтръска пепелта от пурата си. Не се засегнах. Казваше го с добри чувства. „Кохиба“ — пишеше на хартиения пръстен. Някъде прочетох, че в края на двайсети и началото на двайсет и първи век пурата се била превърнала в най-честия коледен подарък в западния свят. Дали щеше да е странно да й подаря кутия пури за Коледа? Дори не знаех дали пуши. Не я бях виждал да пали на работа.
— Още не съм повдигнал темата пред въпросния човек, но…
— Този път ще ти платя обичайния ти хонорар в петорен размер — прекъсна ме Хофман. — Изпълни поръчката и после ще можеш да заведеш твоята мацка на безкрайна коледна ваканция — ако искаш.
Опитах се да пресметна на колко ще възлиза този път хонорарът ми, но, както казах, съм скаран с математиката.
— Това е адресът, Улав.
От четири години работех за Хофман, без да знам къде живее. И какво ме интересуваше? Той също нямаше представа какъв е моят адрес. Не бях виждал новата му съпруга. Само бях слушал Пине да дрънка какво секси парче била, колко кинти щял да заработи, ако проститутките му изглеждали като нея и тъй нататък.
— Денем по принцип е сама — продължи Хофман. — Поне така ми казва. Свърши работата по твой тертип, Улав. Имам ти доверие. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ясно? Улав?
— Да, сър, ясно.
— Добре.
— Нека го обмисля до утре, сър.
Хофман повдигна едната си старателно оскубана вежда. Не съм подробно запознат с еволюцията, но нали Дарвин беше смятал, че всичко на всичко шест универсални човешки гримаси изразяват човешките емоции? Нямах представа дали Хофман е способен да изпитва шест човешки емоции, но според мен тази вдигната вежда беше знак за леко учудване, съчетано с размишление.
— Аз току-що ти изложих подробностите, Улав. И сега — след като ги узна — ти обмисляш да се оттеглиш?
Заплахата прозвуча едва доловимо. Впрочем, не, ако беше едва доловимо, надали щях да усетя, защото съм безнадежден музикален инвалид и не долавям обер- и субхармоници в гласовете на хората. Значи явно заплахата в тона му е била доста недвусмислена. Даниел Хофман имаше сини, ясни очи, обрамчени от черни мигли. Ако ставаше въпрос за момиче, щях да си помисля, че ги е подсилила с туш. Защо ни в клин, ни в ръкав споменавам миглите му? Те нямат никакво отношение към историята.
— Не успях да реагирам, преди да ме запознаете с подробностите, сър — оправдах се. — Ще ви дам отговор тази вечер. Става ли, сър?
Той ме изгледа. Издуха облак дим към мен. Седях с ръце в скута и поглаждах козирката на каскета си.
— Да е преди шест — предупреди той. — После си тръгвам от офиса.