Както вече споменах, не познавах никого от семейството на Хофман, но докато надничах в апартамента отсреща, започнах да си ги представям. Обичам да надничам в чужди домове. Винаги ми е харесвало. И си представих как е живял с бившата си съпруга. Деветгодишният син се прибира от училище, седи в дневната и чете разни странни книги, взети от домашната библиотеката. Майката пее тихичко, докато приготвя вечеря в кухнята. Вратата се отваря. Майката и синът се вцепеняват за миг. Мъжът извиква отчетливо и весело „Прибрах се!“, двамата си отдъхват с облекчение и се втурват към коридора да го прегърнат.
Увлечен в такива идилични представи, внезапно забелязах, че Корина Хофман влиза в дневната. Всичко се промени.
Светлината.
Температурата.
Моите предварителни сметки.
През онзи следобед не отидох до бакалията.
Не изчаках Мария да затвори, както често правех, не я проследих от безопасно разстояние до трамвайната спирка. Не се качих след нея, не застанах зад гърба й в навалицата в средата на трамвая, където тя предпочиташе да стои, въпреки че имаше свободни места. Онзи следобед не застанах зад Мария като някой психопат, не й шепнех неща, които чувах само аз.
През онзи следобед седях в притъмнялата хотелска стая и се взирах омагьосан в жената в отсрещния апартамент. В Корина Хофман. Можех да й кажа на глас каквото си искам. Нямаше кой да ме чуе. Не се налагаше да я гледам в гръб, да се взирам в събраната й на кок коса и да си представям несъществуваща красота.
Въжеиграчка. Това ми хрумна в първия миг, когато зърнах Корина Хофман да влиза в дневната. Беше се загърнала в бял хавлиен халат и се движеше с грацията на котка. Не говоря обаче за онази особеност в походката, типична за котките, камилите и още някои бозайници: да стъпват първо с двата си леви крайника, а после с двата десни. Поне така съм чувал. Сравних Корина Хофман с котка, защото котките ходят на пръсти и задните им крака попадат точно в следата, оставена от предните. По подобен начин изглеждаше и вървежът на Корина Хофман. Тя стъпваше боса, с изпънати глезени, поставяше стъпалото на вдигнатия си крак точно пред пръстите на другия. Сякаш ходеше по въже.
Всичко у Корина Хофман беше красиво. Лицето й: високите скули, сочните устни като на Брижит Бардо, русата, разрошена права коса; дългите слаби ръце, които се подаваха от широките ръкави на халата; горната част на гърдите й, толкова меки, че се движеха, докато върви и диша; белоснежната кожа на ръцете, лицето, прасците. Божичко, сякаш гледах снежни преспи под прежурящо слънце. Такова сияние е способно да те ослепи за няколко часа. Накратко, всичко у Корина Хофман ми харесваше. С едно изключение — фамилията й.
Тя, изглежда, скучаеше. Пи кафе, проведе разговор по телефона, разгърна някакво списание и се зачете в него. Вестниците не побутна. Хлътна в банята и излезе, все още по халат. Пусна си плоча и потанцува вяло. Суинг — съдейки по движенията. Хапна нещо дребно. Погледна часовника. Наближаваше шест. Облече си рокля, среса си косата и пусна друга плоча. Отворих прозореца и наострих уши, но шумът от автомобилите ми пречеше да чуя музиката. Пак грабнах бинокъла и се опитах да фокусирам обложката, поставена върху ниската масичка. Май имаше снимка на композитор. Антонио Лучо Вивалди? Има ли значение? Думата ми е, че в шест и петнайсет Даниел Хофман се прибра при жена, коренно различна от онази Корина Хофман, с която бях прекарал целия ден.
Двамата се избягваха. Не се докосваха. Не размениха нито дума. Приличаха на два електрона с отрицателен заряд, които се отблъскват. Накрая обаче влязоха в една и съща спалня.
Легнах си, но не ме ловеше сън.
Как осъзнаваме, че рано или късно ще умрем? Какво се случва в деня, когато си даваме сметка, че краят на живота ни не е просто вероятност, а неизбежност? Навярно за всеки човек този момент настъпва по различен повод. Лично на мен отрезвително ми подейства смъртта на моя баща. Тя настъпи съвсем прозаично и подвластно на физиологичните закони, не по-различно от смъртта на муха, размазана върху прозоречния перваз. По-интересно е друго. Кое ни подтиква да се усъмним в неумолимостта на смъртта, след като вече веднъж сме я осъзнали? Помъдрели ли сме, та преосмисляме схващането си за неизбежността на смъртта? Според един философ — Дейвид някой си — не можем да сме сигурни, че нещо, повтарящо се многократно, задължително ще се случи отново. Без логически доказателства няма как да знаем дали историята ще се повтори. Или просто у нас заговарят напредващата ни възраст и страхът? Или нещо друго? Например, един ден внезапно съзираме нещо, което не сме знаели, че изобщо съществува. Изпитваме нещо, което не сме знаели, че сме способни да изпитваме. Чуваме кухо биене, когато ударим по стената, и разбираме, че оттатък има друга стая. И у нас лумва надежда, болезнена, изнервяща надежда; тя ни гложди и не ни дава мира. Надежда, че има измъкване, има начин да надхитрим смъртта, съществува заден изход към място, чието съществуване до момента ни е било неизвестно; че има смисъл. Че историята не свършва дотук.