Какво казвам ли?
Не знам. Каквото ми дойде наум съвсем спонтанно. Неща, дето нямам представа откъде са ми щукнали и дали наистина ги мисля. Е, всъщност в конкретния момент наистина ги мисля. Защото ти също си посвоему красива, докато стоя в навалицата зад гърба ти, гледам вдигнатата ти коса и си представям останалото.
Но каквото и въображение да влагам, ти си тъмна, не светла като Корина. Нямаш нейните пълнокръвни устни, които ми се приисква да захапя. Нямаш грациозната извивка на гърба й, нямаш походката й на танцьорка, нямаш заоблените й гърди. Досега ти заемаше ума ми поради липса на друга. Запълваше празнина, за чието съществуване дори не бях подозирал.
Навремето, когато те измъкнах от незавидното положение, в което бе изпаднала, ти ме покани на вечеря. В знак на благодарност, предполагам. Написа поканата си върху листче и ми го връчи. Приех. Понечих да ти напиша отговор, но ти се усмихна и кимна. Беше разбрала и без думи.
Така и не се появих.
Защо постъпих така ли?
Ех, да можеше и на мен някой да ми отговори на този въпрос!
Аз съм си аз, ти си си ти. Какво мислиш по въпроса?
Или е още по-просто? Ти си куца и глухоняма. Аз също си имам недъзи. Както споменах, бива ме само за едно-единствено нещо. Какво, по дяволите, щяхме да си кажем? Ти навярно щеше да предложиш да си разменяме бележки, за да общуваме, а аз — вече стана ясно — страдам от дислексия. Ако още не е станало ясно, сега го казвам.
А навярно ти и сама се досещаш, Мария, че пронизителният ти висок смях, характерен за глухонемите, в отговор на моя бележка, на която съм написал „имаш хубави очи“ с четири грешки, не е особено възбуждащ.
Така или иначе, не дойдох. Какво повече да го нищим.
Даниел Хофман ме попита защо протакам толкова.
Обясних му, че искам да се подсигуря. Не бива следите да сочат към никого от нас. Хофман прие обяснението ми.
И аз продължих да шпионирам жена му.
През следващите няколко дни младежът я посещаваше всеки ден по едно и също време — точно след като мракът се спуснеше в три следобед. Влизаше, — събличаше си палтото и я зашлевяваше. Разиграваше се един и същи сценарий. Корина първо вдигаше ръце да се предпази. По устата й виждах, че крещи, моли го да спре. Той обаче продължаваше да я удря, докато по бузите й не рукнеха сълзи. Чак тогава й събличаше роклята — различна всеки ден. После я поваляше на шезлонга и започваше да я чука. Очевидно упражняваше силно влияние върху нея. Корина се държеше като безнадеждно влюбена в него. Както Мария бе влюбена в оня наркоман. Някои жени просто не притежават чувство за самосъхранение. Обсипват избраника си с любов, без да искат нищо в замяна. Сякаш именно липсата на взаимност разпалва чувствата им още повече. Горкичките, продължават да се надяват един ден предаността им да бъде възнаградена. Надежда, обречена априори. Някой трябва да обясни на тези жени, че светът е устроен другояче.
И все пак нещо не ми се вярваше Корина да е влюбена в насилника си. В поведението й не забелязвах характерното за влюбената жена прехласване по любимия. Вярно, тя го милваше по време на акта, четирийсет и пет минути по-късно го изпращаше до вратата, гушваше се престорено в него и му прошепваше нещо в ухото — навярно някоя и друга гальовна думичка. Но хлопнеше ли вратата, по лицето й се изписваше облекчение. А аз знам как изглеждат влюбените жени. Тогава защо тя — младата съпруга на най-големия доставчик на плътски удоволствия в града — рискуваше да изгуби всичко заради евтина секс афера с мъж, който я малтретираше?
Отговорът на този въпрос ми стана ясен на четвъртата вечер. Първата ми мисъл след това бе как е възможно да ми отнеме толкова време да се досетя. Любовникът я държеше с нещо. С компромат, който заплашваше да покаже на Даниел Хофман, ако тя не му играе по свирката.
На петия ден се събудих с узряло в мен решение. Щях да опитам да намеря заден изход.