— Щом казваш…
Тя се прозина и се протегна с грациозността на котка. Предните им крака се залавят направо за раменете и затова котките могат да промушат телата си навсякъде, където успеят да си проврат главата. Много удобно при лов. И при бягство.
— Ако намериш вълнено одеяло, май ще си лягам. Днес ми се насъбраха доста емоции.
— Ще постеля чисти чаршафи на леглото. Ти ще спиш там. С дивана сме си стари дружки.
— Ами? — усмихна се тя и ми смигна. — Да разбирам ли, че не съм първата, която нощува тук?
— Напротив, първата си. Просто понякога чета на дивана и после заспивам там.
— Какво четеш?
— Нищо особено. Книги.
— Книги? — тя наклони глава и ми се усмихна закачливо, все едно ме е изловила в лъжа. — Тук виждам една-единствена книга.
— Вземам си от библиотеката. Ако ги купувам, няма къде да ги слагам. Пък и напоследък се опитвам да намаля четенето — поясних, все едно говорех за порочен навик.
Тя посегна към книгата върху масата.
— „Клетниците“? За какво се разказва?
— За доста неща.
Корина повдигна вежда.
— Главно за един бивш престъпник, който загърбва тъмното си минало и посвещава остатъка от живота си на каузата да бъде добър човек — за да изкупи греховете си.
— Хм… — тя претегли томчето в длан. — Тежка книга. Има ли и любовна история?
— Има.
Тя остави романа.
— Така и не ми отговори какво ще правим, Улав.
— Ще видим сметката на Даниел Хофман, преди той да види нашата.
Когато го формулирах наум, изречението звучеше идиотски. Също толкова идиотски звучеше и изречено на глас.
Осма глава
Рано-рано на следващата сутрин отидох в хотела, който ми бе служил като наблюдателен пункт. И двете стаи с изглед към Хофмановия апартамент бяха заети. В сутрешната дрезгавина се спотаих зад един паркиран камион и оттам току хвърлях поглед към дневната на моя шеф. Зачаках, стиснал пистолета в джоба на палтото ми. По това време той обичайно тръгваше за работа. Но обстоятелствата не бяха обичайни. Вътре светеше, ала не се виждаше дали има някого. Хофман със сигурност се беше досетил, че не съм избягал с Корина в чужбина. Първо, това противоречеше на моя стил и второ, нямах пари. Хофман знаеше за финансовите ми неволи. Наскоро ми се беше наложило да го помоля за аванс за служебни разноски. Той ме попита защо съм я закъсал, нали преди няколко дни ми бе изплатил наведнъж два хонорара. Покрил съм борчове, натрупани покрай разни стари купонджийски изпълнения, гласеше отговорът ми.
Ако той наистина беше съобразил, че още съм в града, значи се досещаше и за друго: ще се опитам да го пипна, преди той да пипне мен. С годините се бяхме опознали. Едно е обаче да си мислиш, че познаваш някого, съвсем друго — да го познаваш наистина. И преди се бе случвало да се заблудя. Навярно той беше сам горе. Едва ли щеше да ми падне по-сгоден случай от сегашния. Трябваше просто да го издебна, докато излиза. Да изчакам портата да хлопне зад гърба му, за да му попреча да се върне. Пресичам улицата и изпращам два куршума в торса му от пет метра и още два в главата от упор.
Едва ли обаче можех да се надявам на такова благоприятно стечение на обстоятелствата.
Портата се отвори. Ето го Хофман.
Заедно с Брюнхилсен и Пине. Брюнхилсен с онова тупе, дето прилича на кучешка козина, и с тънкия си мустак катинарче. Пине в онова карамеленокафяво кожено яке, дето не го сваляше ни зиме, ни лете, с малкото си бомбе, неизменната цигара зад ухото и неуморната си уста. Пак се беше раздрънкал. През улицата долетяха откъслечни думи: „егати бахъра“, „оня мръсник“.
Хофман остана зад портата, а двете му хрътки излязоха на тротоара и огледаха улицата с ръце, дълбоко заровени в джобовете на якетата.
После махнаха на Хофман — с други думи, чисто е — и тримата тръгнаха към колата.
Сниших се и тръгнах в противоположната посока. Е, добре де, не стана, както ми се щеше. Но аз пък — както отбелязах- и не очаквах чак толкова благоприятно стечение на обстоятелствата. Хофман поне вече знаеше как си представям края на тази игра. В моя сценарий той умираше, а аз оставах жив.
Значи, трябваше да пристъпя към план А.
Причината да започна с план Б беше, че никак, ама никак не ми се искаше да привеждам в действие план А.
Девета глава
Обичам да гледам филми. Е, не колкото да чета книги, но един добре заснет филм общо взето върши същата работа. Подтиква те да видиш нещата от друга гледна точка. Ала дори и най-въздействащият киношедьовър не би могъл да ме подтикне да променя мнението си по един въпрос: численият превес и тежкото въоръжение предопределят изхода на всеки двубой. В това съм твърдо убеден. Ако сам човек излезе срещу няколко противника, той е обречен на сигурна смърт. В престрелка между две банди, ако едната е въоръжена с автомати, ще надвие именно тя. Бях платил за този опит скъпо и прескъпо и не възнамерявах да се залъгвам само и само за да избегна необходимостта да отида при Рибаря. Защото фактите са си факти. Затова и отидох при Рибаря.