По някое време руснаците го попитали склонен ли е да замени алкохола с хероин. Рибаря направил някои сметки, поинтересувал се какво наказание предвижда законът за внос на наркотици, изчислил вероятността да го хванат и стъпил на пазара за дрога. А когато възобновил трафика по маршрута Свалбард-Осло, Даниел Хофман открил, че се е сдобил с конкуренция. И това никак, ама никак не му харесало.
По онова време на хоризонта се появих аз.
Тогава — както впрочем вече разказах — бях натрупал доста безславна трудова биография на криминалното поприще. Бях лежал за банков обир, бях се пробвал като помощник на Пине, но се провалих. Затова се оглеждах за някаква още по-безсмислена работа. Хофман се свърза с мен, защото разбрал от сигурен източник, че аз съм очистил контрабандиста, дето го бяха открили на пристанището в Халден с наполовина отнесена глава. „Висша форма на майсторлък“, изчетка ме Хофман. Не отрекох, че е мое дело. Не възразявах да се прочуя като килър.
Първо ми поръча да ликвидирам някакъв бергенчанин. Пласирал на улицата за Хофман, но откраднал от стоката, отрекъл и след като му били шута, пристанал на Рибаря. Открих го много лесно. Бергенчаните говорят по-високо от другите норвежци. Характерните задни „р“-та разцепваха нощния мрак до Предгаровия площад, където пласираше въпросният тип. Показах му пистолета си и той мигом си хлопна плювалника. Казват, че втория път било по-лесно да убиеш. Сигурно е вярно. Заведох го на товарното пристанище и го гръмнах два пъти в главата, за да повторя почерка на убийството в Халден. Ченгетата вече си бяха набелязали заподозрян и трябваше само да му лепна още едно убийство. Мен никой нямаше да ме закачи. Така затвърдих мнението на Хофман, че съм първокласен ликвидатор, и той ми възложи нова поръчка.
Някакъв тип му се обадил. Натискал се да пласира за него вместо за Рибаря. Помолил да се видят на дискретно място, за да уговорят подробностите, без Рибаря да заподозре. „Вече не издържам вонята на риба“, така се мотивирал. Струваше ми се, че е трябвало да поработи още върху съчинението си. Хофман смяташе, че Рибаря му залага клопка, за да го очисти.
На следващата вечер причаках кандидат-сътрудника в парка на билото на възвишението „Свети Ханс“. Оттам целият парк се вижда като на длан. Според слухове тук някога извършвали езически жертвоприношения, затова днес витаели призраци. Майка ми пък твърдеше, че там печатарите варели мастило. За мен това е мястото, където се изгарят отпадъците на града. През въпросната вечер синоптиците обещаваха минус дванайсет градуса и не очаквах да се мерне жива душа. В девет без десет по нанагорнището към кулата се зададе мъж. Въпреки студа челото му лъщеше от пот, когато се добра до билото.
— Подранил си — отбелязах.
— Ти кой си? — попита той и избърса челото си с шала. — Къде е Хофман?
Едновременно посегнахме към оръжията си, но аз се оказах по-бърз. Улучих го в гърдите и в ръката точно над лакътя. Той изпусна пистолета и политна назад. Тупна в снега и замига срещу мен.
Опрях дулото в гърдите му:
— Колко ти платиха?
— Двай… двайсет бона.
— Според теб сумата достатъчна ли е, за да убиеш човек?
Той си отвори устата и пак я затвори като риба.
— Така или иначе с теб е свършено, затова не се пъни да се правиш на оригинален. Просто ми отговори.
— Имам четири деца и живеем в две стаи и кухня.
— Дано Рибаря ти е дал аванс — казах и дръпнах спусъка.
Той простена, но продължи да мига. Взирах се в двете дупки на палтото му. Разтворих го.
Носеше броня. Не бронежилетка, а шибана желязна ризница, каквато са използвали викингите. Поне така ги представяха на илюстрациите към сборника „Саги за кралете на Севера“ от Снуре Стурлюсон. Като дете непрекъснато я вземах от библиотеката и накрая ми отказаха да ми я заемат повече. Желязна ризница. Как няма да се изпоти!
— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах.
— Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.
Прокарах пръсти по малките железни халки, вплетени една в друга. От колко ли такива халки се състоеше цялата ризница? От двайсет хиляди? От четирийсет хиляди?
— Сега не ме пуска да излизам без нея — допълни раненият.
Броня за възстановка на убийството на норвежкия крал светец.
Опрях дулото в челото му.
— „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“[1]
— Снуре — прошепна той. — Улав Светия в разгара на битката при Стикле…
— Позна — прекъснах го и стрелях.
В портфейла му намерих петдесет крони, снимка на съпругата му и лична карта с име и адрес.
1
Цитат от „Саги за кралете на Севера“, Снуре Стурлюсон, том 1, превод на Румяна Сиромахова, Военно издателство, 2003, София. — Бел. прев.