И с наркотици не мога да бачкам. Не мога и не мога. Не че не умея да изтърсвам пари от хора, дето са задлъжнели на шефовете ми. Наркоманчетата сами са си виновни. Смятам за правилно всеки да си плаща за допуснатите грешки и точка. Проблемът е, че по природа съм слаб и чувствителен — така ми казваше и майка. Навярно е виждала себе си в мен. Така или иначе, по-добре е да стоя далече от наркотиците.
По думите на мама съм от хората, които търсят да робуват на нещо или някого — на религия, на по-голям брат, на началник, на алкохола, на дрогата. Пък и съм скаран с математиката. Не мога да преброя дори до десет, без да се разсея. А това е голям недостатък, ако ще се цаниш за дилър или за силов събирач на дългове.
Четвъртото нещо, за което категорично не ставам, е сводничеството. Проблемът, общо взето, е същият като при дрогата. Не ми пречи проститутките да печелят от телата си, а мъже като мен да прибират една трета от хонорара им, за да уреждат формалностите, та мацките да се съсредоточат върху занаята си. Един обигран сводник си заслужава всяка крона — винаги съм го мислел. Работата обаче е там, че хлътвам много бързо, а хлътна ли, изгубвам професионалната си обективност. А независимо влюбен ли съм, или не, не мога и не мога да раздрусвам, да удрям и да заплашвам жени. Сигурно в тях виждам собствената си майка. Знам ли? Вероятно затова и не издържам да гледам как някой бие жена. Веднага ми пада пердето. Да вземем, например, Мария. Куца и глухоняма. Не знам дали между тези два недъга има връзка — вероятно няма. Но то е като при картите: тръгнат ли ти лоши, няма спиране. Сигурно затова Мария се беше хванала с един наркоман, пълен кретен. Този тип имаше хубаво френско име и беше заборчлял на Хофман с тринайсет бона. Видях Мария за пръв път, когато Пине, главният сводник на Хофман, посочи момиче в шито по поръчка палто и с вдигната на кок коса, все едно идва право от църквата. Седеше на стълбите пред бирария „Ридерхален“ и плачеше. Пине ме светна, че тя щяла да изработи дълга на гаджето си. „Най-добре — помислих си — в началото да я щадя и да й пращам само клиенти, дето искат ръчно обслужване.“ Да, ама преди да са минали и десет секунди, тя избяга от първата кола, в която се качи. Гледах я как реве, докато Пине й крещи в ухото. Навярно това ме вбеси. Крещенето. И асоциацията с майка ми. Така или иначе, падна ми пердето и макар в общи линии да разбирах с какви аргументи Пине й проглушаваше ушите, та дано го чуе, в крайна сметка го претрепах от бой. Него, моя шеф. После намерих квартира на Мария, заведох я там, отидох при Хофман и му заявих, че приключвам със сводничеството.
Хофман обаче отвърна, че не можел да позволи на когото и да било от длъжниците си да мине метър, защото такива компромиси разклащали финансовата дисциплина на другите в същото положение. Нямаше какво да му възразя. И така, след като ми стана ясно, че Пине и Хофман ще гонят до дупка момичето, проявило глупостта да се нагърби с дълга на гаджето си, се поразтърсих и накрая намерих французина в една комунална квартира във „Фагерборг“. Заварих го надрусан до козирката и без пукнат петак. Колкото и да го изтърсвах, от джобовете му нямаше да изпадне и крона — беше повече от очевидно. Предупредих го, че ако дори само припари до Мария, ще му фрасна един, та ще му строша носа и ще му го набия в черепа. И без това, така като го гледах, и носът му, и черепът вече не ставаха за нищо. После отидох при Хофман, излъгах, че на французина най-сетне му паднали отнякъде пари, и му връчих тринайсет бона с надеждата да оставят вече момичето на мира.