Непознатият беше твърде навлечен, за да видя дали е въоръжен, но якето на Пине се издуваше от едната страна. Или адски дебел портфейл, или пистолет. Предметът ми се струваше твърде голям, за да е онзи противен нож, който непрекъснато носеше у себе си. Вероятно с негова помощ бе убедил Мария да стане негова проститутка. Сигурно й е показал какво може да й причини с този нож — и на нея, и на гаджето й — ако не се съгласи да осмуче или изчука нужния брой клиенти, за да изплати борча на любимия. Представих си широко отворените, ужасени очи на Мария, втренчени в устните му в отчаян опит да прочетат какво иска Пине, докато той не спира да дрънка. Каквото впрочем правеше и сега. Непознатият изобщо не го слушаше. Оглеждаше цялата улица с тъмен поглед изпод мечия калпак. Спокойно, съсредоточено. Вероятно го бяха наели от чужбина. Приличаше на професионалист.
Излязох от магазина през изхода към успоредната улица. Вмъкнах се в една телефонна кабина по „Торггата“. Извадих страницата, която бях откъснал от вестника. Докато чаках да ми вдигнат, нарисувах сърце върху запотеното стъкло.
— Църковна община „Рис“.
— Простете, но искам да попитам нещо. Поръчал съм венец за погребението на Хофман вдругиден.
— Траурната агенция ще приема…
— Проблемът е, че живея извън града и ще имам път към вас чак утре късно вечерта. Тогава агенцията вече ще е затворила. Мислех да занеса венеца направо в църквата.
— Нямаме служители, които да…
— До утре вече нали ще сте получили ковчега в криптата?
— Така се очаква.
Изчаках, но друго пояснение не последва.
— Бихте ли проверили?
Слаба въздишка.
— Момент. — Шум от прелистване на документи. — Да, утре ковчегът ще е при нас.
— В такъв случай ще се отбия в църквата утре вечер. Семейството, предполагам, ще иска да види покойника за последно и ще ги заваря там. Тъкмо ще им поднеса съболезнованията си лично. Навярно в графика вече сте вписали по кое време ще ги пуснете в криптата. Мога, разбира се, да се обадя да питам и тях, но не ми се ще да ги притеснявам в този… — изчаках и долових колебанието отсреща. Прокашлях се: — …в този толкова тежък за тях момент.
— Според заявката, вписана в графика, ще дойдат между осем и девет утре вечер.
— Благодаря. Май няма да успея. По-добре не им споменавайте за намерението ми да се отбия лично. Ще се постарая да изпратя венеца по друг начин.
— Както желаете.
— Благодаря за съдействието.
Тръгнах към площад „Юнгсторге“. Днес пред безистена под Операта нямаше никого. Ако онзи мъж вчера е бил копой на Хофман, значи е видял каквото го интересува. Момчето не ме пусна зад тезгяха. Рибаря провеждал важна среща. Зад матовото стъкло на летящата врата се движеха сенки. Едната се изправи и изчезна през задния изход, както бях направил и аз.
— Влезте — покани ме момчето.
— Прощавай — извини се Рибаря. — Ангажиментите ми край нямат.
Навярно съм сбърчил гнусливо нос, защото той се разсмя.
— Не харесваш ли миризмата на скат, момче? — Кимна към изкормените и частично филетирани риби върху плота зад нас. — Идеално е да превозваш дрога в един микробус заедно със скат. Митничарските кучета нямат никакъв шанс. Любителите на тази риба са малко, но лично аз обичам да приготвям кюфтенца от нейното месо. Опитай — той ми посочи една купа върху нацепената дървена маса помежду ни. Вътре, в белезникава течност, плуваха сиво-бели топчета.
— Как върви впрочем наркобизнесът? — поинтересувах се, все едно изобщо не съм чул поканата.
— Търсенето няма грешка, но руснаците започнаха да лакомеят. Ще се разбера по-лесно с тях, след като им отнема възможността да извличат дивиденти от съперничеството между мен и Хофман.
— Хофман знае, че съм влязъл във връзка с теб.
— Не е глупав.
— Никак. Затова се движи с охрана. Няма как да го пипнем толкова лесно. Налага се да си развихрим въображението.