Понечих да се обърна, но не успях.
Не можех да го коря. Както казах, самият аз съм склонен да отложа планирана екзекуцията, докато ми се удаде възможност да застрелям въоръжен обект в гръб.
Пукотът отекна из гробището.
Усетих куршума първо като натиск в гърба, после като зъби, впити в бедрото ми. Рани ме под пояса, както постъпих аз с Бенямин. Политнах напред. Ударих си брадичката. Завъртях се и погледнах нагоре — видях насоченото срещу мен дуло на пистолета му.
— Съжалявам, Улав — извини се той. Звучеше ми искрено. — Нищо лично.
„Ако не беше лично, нямаше да ме раниш под пояса“ — помислих си.
— Хитро го е измислил Рибаря — прошепнах. — Знаел е, че ще държа Клайн под око и е поверил задачата на теб.
— Така е, Улав.
— Но защо иска да се отърве от мен?
Датчанина сви рамене. Полицейските сирени приближаваха.
— Обичайното, нали? — отговорих си сам. — Босовете не искат навън да се разхождат живи хора, които знаят нещо разобличаващо за тях. Опичай си акъла, Датчанин. Ти може да си следващият.
— Причината не е тази, Улав.
— Ясно. Рибаря е шеф, а шефовете се боят от хора, готови да ликвидират шефовете си. Защото утре може да се обърнат срещу тях.
— И това не е, Улав.
— Мамка му, не виждаш ли, че кръвта ми изтича, Датчанин! Спести ми гатанките!
Датчанина се прокашля.
— Рибаря каза, че за да нямаш зъб на човек, свитнал трима от твоите хора, трябва да си егати пердето.
Датчанина се прицели в мен, пръстът му се уви около спусъка.
— Сигурен ли си, че и този път няма да засече?
Той кимна.
— Последно желание, Датчанин: да не е в лицето. Моля те.
Видях, че се колебае. После кимна. Леко смъкна пистолета. Затворих очи. Чух изстрелите. Усетих как куршумите ме шибват в гърдите. Две оловни топчета — там, където нормалните хора имат сърца.
Двадесета глава
„Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.“
Железни халки, вплетени една в друга. От колко ли хиляди се състоеше? Неслучайно казах, че с бащата на четирите деца сме квит. Аз платих хонорара на вдовицата му, той ми даде ризницата си. Затова Пине се чудеше защо се потя така. Под костюма и ризата бях облечен като Улав Светия.
Ризницата бе предпазила гърба и гърдите ми. Раната в бедрото обаче беше тежка.
Усещах как кръвта блика оттам на тласъци, докато лежах неподвижно и гледах как задните фарове на черния микробус изтляват в нощта. Опитах се да се изправя. Причерня ми, но някак успях да стана на крака и да се замъкна към волвото, паркирано пред вратата на църквата. С всяка секунда воят на сирените се приближаваше по малко. В многогласието различих минимум една линейка. Когато се е обадил да повика полиция, гробарят се е досетил, че ще е нужна и лекарска помощ. Може да спасят раненото момиче. А може и да го изпуснат. „Може да прескоча трапа — помислих си и дръпнах припряно вратата на волвото. — А може и да пукна.“
Ерик не беше излъгал жена си. Ключовете наистина висяха от стартера.
Криво-ляво се намъкнах зад волана и завъртях ключа. Двигателят простена жално и се предаде. Мамка му, мамка му. Върнах ключа в начално положение и го завъртях пак. Нов стон. Пали де, дявол да те вземе! Какъв смисъл има да произвеждаш коли в северните студове, ако не могат да запалят при няколко градуса под нулата! Ударих с длан по волана. Сините светлини от полицейските буркани озаряваха небето като полярно сияние.
Разгеле! Натиснах газта, отпуснах съединителя и подкарах през снега. Когато волвото пое по леда, зимните гуми с шипове захапаха и ме понесоха към портата на църквата с леко поднасяне.
Изминах сто-двеста метра надолу по улиците между къщите, обърнах, намалих и запъплих пак към църквата. Точно тогава видях сините светлини в огледалото. Дадох мигач, отбих встрани и завих по наклонената рампа на една къща.
Покрай мен минаха две полицейски коли и една линейка. Чух, че се задава поне още една полицейска кола, и изчаках. Бях идвал тук и преди, открих неочаквано. Каква ирония. Точно пред тази къща бях убил Бенямин Хофман. На прозореца на дневната висеше коледна украса, а пластмасови тръбички имитираха запалени свещи и хвърляха уютно сияние върху снежния човек в градината. Значи, онова хлапе все пак бе успяло да го направи. С помощта на допълнително вода или на баща си. На снежния човек всичко си му беше, както трябва: имаше бомбе на главата, безсмислена усмивка от камъчета и ръце от пръчки, разперени, сякаш за да прегърнат целия този шибан свят и всички безумства, които се случваха по него.