— Щом не е лично, какво е? — попитах.
— Има ли значение? — въздъхна тя.
— Обичам историите — отвърнах. — Имам двайсет минути.
— Не става дума за теб, а за мен.
— Какво по-конкретно за теб?
— И аз това се питам.
— Даниел Хофман е бил смъртноболен. Ти си го знаела, нали? Че Бенямин Хофман ще наследи бизнеса му.
— Хвана ме — сви рамене тя.
— Една жена мами без никакви скрупули онези, които се налага, за да се добере до парите и властта?
Корина стана отривисто, отиде до прозореца и надникна към улицата. Запали цигара.
— С изключение на частта за нулевите скрупули, другото е вярно — призна.
Слушах. Цареше тишина. Неочаквано съобразих, че вече минава полунощ. Настъпи двайсет и четвърти декември — навечерието на Коледа.
— По телефона ли се свърза с него? — попитах.
— Отидох му на крака в магазина.
— И той те прие?
Виждах силуета на начупените й устни, докато издухваше дима.
— Той е мъж. Не е по-различен от всички други мъже.
Замислих се за сенките зад матовото стъкло в магазина на Рибаря. Важна среща, бе казало онова момче… За синините по шията й. Бяха съвсем скорошни. Колко сляп може да е един влюбен мъж? Шамарите. Подчинението. Унижението. Тя искаше да я третират така.
— Рибаря е женен. Какво ще ти предложи?
— Нищо — сви рамене тя. — Засега нищо. Но по-нататък нещата ще се променят.
Корина имаше право. Красотата е всесилна.
— Шокира се, когато ме видя да се прибирам, но не защото съм ранен, а защото съм жив.
— И двете неща ме изненадаха. Не мисли, че съм съвсем безчувствена към теб, Улав. Ти беше добър любовник — изсмя се тя. — Първоначално ми се струваше, че не го носиш у себе си.
— Кое?
Тя само се усмихна. Дръпна жадно от цигарата. Огънчето блестеше червеникаво в сумрака до прозореца. Ако случаен минувач вдигнеше поглед към нашия прозорец, щеше да види пластмасова тръбичка, имитираща домашен уют, семейно щастие, коледна атмосфера. И да си помисли: хората горе имат всичко, за което си мечтая. Ето на това му се вика живот. Абе, знам ли… Аз така бих си помислил, за другите нямам представа.
— Кое да нося у себе си? — повторих.
— Характера на властелин, на крал.
— На крал?
— Да — засмя се тя. — А по едно време така се увлече, че се наложи да те спирам.
— За какво говориш?
— За това — тя смъкна блузата от рамото си и посочи синина.
— Не съм ти я причинил аз.
Ръката, с която поднасяше цигарата към устата си, спря във въздуха. Корина ме изгледа изумено.
— Не си ли? А какво, сама ли съм си я причинила?
— Тази синина не е от мен!
— Успокой се, Улав — засмя се нежно тя. — Няма от какво да се срамуваш.
— Аз не посягам на жени!
— Трябва да ти се признае, че доста се дърпаше. Но след като те навих да пробваме, душенето много ти хареса.
— Не! — запуших ушите си с длани.
Виждах как устните й мърдат, ала не чувах нищо.
Нямаше смисъл да я слушам. Тя подменяше истинската история. Преиначаваше събитията.
Устата й продължаваше да променя формата си. Подобно на морска хризантема. Някъде ми бе попаднало, че при морската хризантема един и същи отвор служел и за уста, и за анус. Защо говореше, какво искаше? Какво искаха всички? Бях се превърнал в глухоням, не разполагах с апарат, предназначен да тълкува звуковите вълни, произвеждани безспир от нормалните хора; вълни, които се разстилат над кораловия риф и изчезват. Взирах се в свят, в моите очи лишен от логика, от смислова спойка. В този свят всеки отчаяно се бе вкопчил в отреденото му време, стремейки се на всяка цена да удовлетвори всеки свой патологичен нагон, да притъпи страха си от самота, да надделее в битката със смъртта — битка, която започва от мига, щом узнаем, че сме тленни. Осмислих думите на Мария в друга светлина. Това. Ли. Е. Всичко?
Придърпах панталона си от стола до леглото и го нахлузих. Единият крачол се бе вкоравил от засъхналата кръв. Изправих се с мъка от леглото и тръгнах, влачейки ранения си крак.
Корина не помръдна.
Наведох се за обувките. Прилоша ми, но успях да ги обуя. Наметнах си палтото. Паспортът и билетите за Париж стояха във вътрешния ми джоб.
— Няма да стигнеш далеч — обади се Корина.
Ключовете за волвото бяха в джоба на панталона.
— Раната се е отворила, погледни се.
Дръпнах вратата и излязох на стълбището. Хванах се за парапета и заслизах, подпирайки се на ръце, докато си мислех за малкия загорял паяк, който доста късно осъзнава, че времето за посещение е изтекло.
Излязох навън. Обувката ми вече жвакаше от събралата се кръв.