Сипеше се слаб снежец.
Младежът се появи в три часа. Този път носеше нещо на Корина. Нещо в кутийка. Не видях какво е. За миг обаче лицето й грейна. Грейна и озари нощния мрак пред големия прозорец на дневната. Изглеждаше изненадана. Аз също се изненадах. Обещах си обаче да спечеля усмивката, която тя му отправи, само за себе си. Трябваше само да си изиграя картите по най-добрия начин.
Младежът си тръгна малко след четири — застоя се по-дълго от обикновено. Аз дебнех в готовност в сенките на отсрещния тротоар.
Той се изгуби в мрака. Вдигнах глава. Тя стоеше пред прозореца като на сцена. Вдигна ръка, огледа нещо по нея — не виждах какво — и се вторачи в сенките, където се бях притаил. Знаех, че няма как да ме види, и все пак… Този неин всепроникващ, опипващ поглед. Внезапният страх, отчаянието, почти умолителното изражение на лицето й… Сякаш внезапно бе осъзнала, че съдбата е неумолима, както пишеше в една книга — дявол знае коя беше. Стиснах здраво пистолета в джоба на палтото си.
Изчаках тя да се отвърне от прозореца и изскочих от укритието си. Бързешком прекосих улицата. В тънкия слой навалял сняг по тротоара забелязах отпечатъци от ботушите му. Завтекох се след него.
Когато се показах иззад следващия ъгъл, видях гърба му.
Вече бях отрепетирал наум няколко сценария.
Имаше вероятност да си е оставил наблизо колата — например в някоя пресечка в квартал „Фрогнер“. Там улиците са безлюдни и слабо осветени. Идеални. Или пък щеше да влезе в някое заведение: бар, ресторант. В такъв случай просто щях да чакам. Разполагах с цялото време на света. Обичах да чакам. Промеждутъкът от вземането на решението до осъществяването му ми доставяше удоволствие. Единствено в тези минути, часове или дни в моя навярно кратък живот се чувствах значим. Защото държах в ръцете си нечия съдба.
Не беше изключен и трети вариант: да се качи на автобус или да хване такси.
Този вариант криеше голям плюс: щяхме да се отдалечим още от Корина.
Младежът се спусна към подземната метростанция при Националния театър.
Имаше доста хора и успях да го приближа неусетно.
Качи се на линия към западните квартали. Така значи. Богаташко синче. Не познавах тази част от града. Твърде много пари, твърде малко неща, в които си заслужава да ги вложиш, казваше баща ми. Още се питам ясно какво точно е имал предвид.
Мария се возеше по друга линия, но в първия участък маршрутите съвпадаха.
Седнах на седалката зад него. Влакът навлезе в тунела. Всъщност навън беше тъмно точно толкова, колкото и в тунела. Нямаше разлика. Знаех, че приближаваме онова място. Щеше да застърже желязо, вагонът да политне рязко напред.
Изкушаваше ме идеята да опра дулото в облегалката на седалката му и да натисна спусъка, докато релсите звънтят.
Когато минахме през въпросния участък, за пръв път си дадох сметка на какво точно ми напомня този звук. Метал в метал. Усещането за подреденост, как нещата си идват по местата. Усещането за съдба. Това беше саундтракът на моята работа — дрънченето на подвижните метални части на оръжието, щракването на затвора, на приклада, на спусъка.
В квартал „Виндерен“ слязохме само двамата с младежа. Тръгнах след него. Снегът хруптеше под стъпките ни. Стремях се да вървя в крак с него, за да не ме чува. От двете ни страни се изнизваха еднофамилни къщи, но беше толкова пусто, все едно сме на Луната.
Настигнах го, той се извърна наполовина, вероятно за да види дали е някой познат от квартала, и аз го прострелях в долната част на гръбнака. Строполи се до една ограда. Бутнах го с крак да го обърна. Взираше се в мен с изцъклени очи и аз го помислих за мъртъв. Той обаче размърда устни.
Можех да го прострелям право в сърцето, в тила или в задната част на главата. Защо избрах да го раня в гърба? Да го питам нещо ли исках? Май да, но вече бях забравил какво. Или изведнъж ми се бе сторило маловажно. Отблизо не изглеждаше кой знае колко по-различно. Беше си същата хиена. Гръмнах го в лицето. Хиена с разкървавена мутра.
Забелязах как някакво хлапе наднича над оградата. По вълнените му ръкавици и по шапката му бе полепнал сняг. Май се опитваше да направи снежен човек. Да, ама когато е ронлив, снегът трудно се овалва в топки. Те се разпадат на прах в ръцете ти и се изсипват между пръстите ти.
— Мъртъв ли е? — попита момчето и погледна към трупа.
Сигурно е странно да наречеш „труп“ човек, който само допреди секунди е дишал, но как иначе да го назовеш?
— Да не е баща ти? — попитах.
Момчето поклати глава.
Не знам откъде ми щукна. Защо си наумих, че щом момчето реагира толкова спокойно, застреляният е негов баща? О, много добре знам причината. Защото навремето аз точно така приех смъртта на моя баща.