Николай Пенчев
Кръв по снега
(книга 3 от "Старобългарски загадки")
Пролог
Стоя пред него,
но не виждам лицето му.
Вървя зад него,
Висок мъж, загърнат с тежко черно наметало, бе застанал близо до каменната стена. Стоеше напълно неподвижен в сянката, хвърляна от пълната луна, без да обръща внимание на снега, студа и ледения вятър, който духаше около него. Снежинките се гонеха около мъжа, падаха по раменете му и бавно се разтапяха, оставяйки мокри петна по дрехите му. На главата си непознатият носеше висока кожена шапка с пришити към нея две вълчи опашки. Краката му бяха обути в тежки ботуши с дебели подметки, с железен обков и шпори.
Мъжът стоя близо час, без да помръдне. Само очите му проблясваха от време на време и показваха, че е буден.
Внезапно чакащият се раздвижи. Отдръпна се още по-назад в сенките и стана напълно незабележим.
По пътеката в снега идваше някой. Също бе мъж, също бе загърнат в дълго тъмно наметало. Пред лицето си носеше маска, косите му бяха скрити под кожен шлем. В дясната ръка стискаше дълъг меч.
Новодошлият спря пред каменната стена и внимателно се огледа. От устата му на пресекулки излизаше пара. Може би от дългото изкачване в нощта по стръмната пътека. А може би от страх.
- Тук съм, господарю! - каза първият и пристъпи напред.
Новодошлият подскочи, обърна се по посока на гласа и насочи напред меча си. С лявата ръка стисна още по-силно маската пред лицето си.
- Не се безпокой, господарю! Аз съм! - мъжът излезе от сенките, поклони се присмехулно и погледна маскирания. За миг очите му - тъмночерни и налети с кръв, проблеснаха злобно на лунната светлина. - Няма ли да свалиш меча? Не ме интересува кой си. Искам само да знам дали носиш парите.
- Донесох ги! - потвърди маскираният. Гласът му леко потрепери, но ръката му продължаваше твърдо да стиска насочения меч. - Друг път не се крий така в сенките! Може да те сбъркам с някой друг и да пострадаш!
- Повече няма да го правя, господарю - обеща мъжът и вдигна облечената си в черно ръкавица към устата, за да прикрие усмивката си. След това внезапно скочи напред, премина с лекота покрай насочения към него меч и опря кинжал в гърлото на събеседника си. Маскираният извика изненадано, изпусна меча си на земята и замаха с ръце, опитвайки да се освободи от хватката на противника си.
- Никога не ме заплашвай, господарю! Никога! - изсъска мъжът. - Иначе може да прережа твоето гърло вместо това на врага ти!
Сетне рязко пусна жертвата си и отстъпи в снега. Маскираният падна на пътеката, разтривайки гърлото си. Кървава следа показваше мястото, където кинжалът се бе допрял до гърлото му. Посегна към меча, но се отказа да го вземе. Вместо това бръкна под наметалото си и извади оттам тежка кесия.
- Това е половината сума - гласът на маскирания свистеше от омраза. - Свършете работата и ще получите останалото. Ако всичко е наред, за теб ще има отделна награда!
Мъжът с кожената шапка взе кесията, погледна в нея и доволно кимна с глава. Докато повдигаше наметалото си, за да я прибере, луната за миг освети къс меч и два извити ножа.
- Ще бъде направено, господарю! Ще заслужим останалата половина! Наградата - също!
- Избийте ги! - злобно изсъска маскираният. - Избийте ги до крак и това, което сториха, ще бъде забравено и простено!
- Ще ги избием, господарю! Не се съмнявай в това! Все едно вече са мъртви! - обеща мъжът и се отдръпна в сенките.
Оръжията му тихо издрънчаха.
1
Климент мразеше да язди. Писарят ненавиждаше друсането, болките в гърба, претърканите бедра, неудобното седло, страха, че всеки момент ще падне на земята и ще си счупи кокалите, докато всички му се смеят. Предпочиташе да се придвижва на собствените си крака или, най-добре, да не ходи никъде.
Как му се искаше да е в малката си спретната стая, пред бумтящия огън с чаша добро вино в ръка, вместо да се опитва да се задържи на гърба на коня, лицето му да се вкочанява от студ, а от косата му да стърчат ледени висулки.
Ездата го изпълваше с необяснимо безпокойство. Нямаше доверие на конете, които му отговаряха със същото.
Бяха тръгнали от Плиска преди седмица. Минаха през Никопол, прекосявайки планината на път за Средец.
Зимата ги бе застигнала на слизане в един от проходите. От север внезапно бе налетял студен вятър, подгонил със себе си ниски тъмни облаци. Заваля сняг, който бързо започна да затрупва пътищата и направи придвижването им бавно, опасно и още по-неприятно.