- Вземи я, Клименте! Носи я с чест като символ на спасението ни, в което се превърна. Пък и ще ти топли на ушите - засмя се кавханът и нахлупи шапката, която му беше възголяма, на главата на писаря.
Двамата се върнаха в лагера, където нервният Севар докладва, че няма нови произшествия и отново отиде да проверява постовете.
В същия миг се разнесоха викове. Предните постове даваха сигнал за тревога.
Всички наскачаха, извадиха оръжията си и се заоглеждаха неспокойно.
„Не е възможно да ни нападат за трети път!“ - помисли си писарят, докато нервно се изправяше. Две битки за нощта му се виждаха повече от достатъчни.
Оказа се, че няма място за тревога.
Докс, братът на хана, най-после бе пристигнал.
Със силни викове той и конният му отряд изскочиха на поляната. Личеше, че всички са препускали бързо. Очите и лицата на новодошлите бяха зачервени, косите и мустаците им - замръзнали.
- Какво става тук? - Докс бе скочил от коня си, преди да е спрял, и подхвърли юздата в ръцете на един от стоящите наблизо войници.
За разлика от Борис, който бе среден на ръст и с фини черти, Докс бе масивен, направо огромен, с едри кости, широк гръден кош и изпъкнала челюст като на борците, които писарят бе виждал на арената в Плиска. Голата му глава му бе гладко избръсната, на щръкналите му уши се поклащаха масивни златни обици.
Братът на хана беше облечен с дебело кожено палто, висок калпак и подковани с желязо ботуши, които оставиха дълбоки следи в снега. На кръста му висеше най-големият меч, който писарят бе виждал.
Сякаш за да оправдае напълно името си[7], братът на хана започна енергично да обикаля в кръг, да рие ядно с крака в снега и да задава въпрос след въпрос, които изстрелваше като стрели изпод дебелите си, побелели от скреж, мустаци.
Дукум спокойно прие този разпит, отговаряйки на въпросите на Докс колкото се може по-изчерпателно. Скоро всичко бе разказано - и походът през планините, и срещите с бежанците, и нападението на вълците, и битката с печенегите. Климент също не бе пропуснат. Кавханът няколко пъти повтори колко добре се е представил писарят му. Докс като че ли не се впечатли от това.
- Ах! - провикна се братът на хана, изтегли огромния си меч и го размаха към изгряващото слънце. - Ах, защо не пристигнах по-рано да избия тия кучета! Да разпоря вонящите им тела и да отрежа грозните им глави! - Докс яростно заби меча си в една пряспа.
- И сами се справихме! - успокои го Дукум и посочи един от кожените столове, които войниците бяха изправили до запаления манган. - Сигурно си уморен, почини си. Може би ще ми кажеш защо се забави? Проблем ли имаше в Охрид?
- Лесно се справих с тази измет. Бунтовници! Пфу! -братът на хана се изплю в снега. - Видях им сметката веднага щом пристигнахме. Сега Охрид е най-спокойното място в ханството, което не може да се каже за тукашните земи!
Докс седна на предложения му стол, взе бокала с вино, който един от войниците му поднесе, изпи го на един дъх, захвърли чашата в снега и веднага пак скочи на крака.
- Трябва да благодарите на Тангра, че сте се спасили! - провикна се той. - Били са поне двойно, ако не и тройно повече от вас. Ах, каква битка! Защо ме е нямало!
На Докс му бяха необходими още няколко чаши с вино, докато се успокои и отпусне огромното си тяло на походния стол. Дори и след това братът на хана не спираше да ръкомаха, искайки подробностите от битката да му бъдат повтаряни отново и отново.
Успокоени от пристигането на големия отряд, войниците се бяха насъбрали на групички и също обсъждаха с новодошлите боя с печенегите и победата на българите.
Откъдето и да минеше писарят, го сочеха с пръст. Хвалеха съобразителността му, предлагаха му вино, радваха се на новата му шапка.
Накрая, позамаян от вдигнатите наздравици, Климент се спря при Севар, който говореше с висок, жилест мъж, който също като него носеше отличителните знаци на чигат. Непознатият беше облечен с традиционна стоманена ризница, изплетена от халки, която стигаше малко над колената му. Носеше странен извит дълъг меч, какъвто писарят бе виждал у арабите в Константинопол, а очите му бяха искрящо сини.
- Нямаше да се забавим толкова, ако Докс не бе решил да ловува мечки в снега. Язди като хала дори и в това време. Загубихме го вчера на обяд и го търсихме почти до края на деня. Намерихме го, седнал под едно дърво, да пече заек. Науми ли си нещо, никой не може да го спре. Но след като осъзна колко сме закъснели, препуска като луд цяла нощ. Едва го настигнахме -тъкмо казваше непознатият.