Скоро конниците излязоха на билото на малък хълм. Под тях се издигаха стените на голямо, укрепено имение, с излизащ от комините пушек. Широките каменни зидове бяха високи над пет метра, а над вратата около голям, пълен със замръзнала вода, ров се издигаха осмоъгълни кули. Централната сграда - красива каменна къща на два етажа, бе обградена от различни помощни постройки, от чиито комини също излизаше пушек. В задната част се виждаха просторни конюшни, обори и складове, около които се щураха приличащи на мравки хора.
„Но това е цяла крепост? - помисли си писарят. -Сърбинът добре се е погрижил за безопасността си.“
- Вижте! - извика в този миг Севар и посочи с ръка.
Високата, обкована с желязо, врата на имението се отваряше, мостът над рова вече бе спуснат. Група конници, също с развети знамена, се отправиха, без да бързат, към спрелите на хълма българи.
Климент присви очи и огледа идващите сърби, докато поемаха срещу тях.
В средата, яхнал голям червеникав боен кон, яздеше висок едър човек. Макар да бе значително по-дебел от обичайното, той направляваше животното си с вещина и умение. На главата си ездачът носеше висока кожена шапка с червени пискюли, които се вееха от вятъра, кръстът му бе пристегнат с дебел вълнен пояс, върху който имаше кожен колан, обкован със сребро, а на себе си бе облякъл кожух от лисичи кожи. Дълъг широк меч се поклащаше на бедрото на ездача, а рубинът на дръжката му проблясваше отдалеч.
„Това трябва да е Добрин. Изглежда внушителен“ — помисли си Климент.
Като всички дебели мъже, и сърбинът изглеждаше добронамерен, но когато срещна очите му, Климент неволно се стегна — толкова сини и твърди бяха те. Дълги черни мустаци и козя брадичка се спускаха под месестия нос на сърбина и придаваха на лицето му комичен вид.
Плътно до Добрин, присвил малките си кафяви очи, яздеше среден на ръст, добре сложен мъж в пълно бойно снаряжение. Лицето му бе като изсечено, с тънки изкривени устни и къси, подсечени мустаци. Косата му бе ниско подстригана отпред, задната й част бе сплетена в тънка опашка, която се спукаше до средата на гърба му, прикрита под кожен шлем. Начинът, по който стискаше дръжката на меча си, и вниманието, с което оглеждаше околността, говореха, че е военен. Името му, както се разбра по-късно, бе Явица, и освен че отговаряше за безопасността на господаря си, бе и комендант на имението.
Следваше го слаб на вид човек на средна възраст, в когото Климент безпогрешно разпозна колега писар. Ратомир, секретарят на Добрин, бе млад мъж, може би на възрастта на Климент. Сърбинът бе с тясно лице, тънък прав нос и също беше с мустаци. Постоянно присвиваше очите си - навик, добит след дългото взиране отблизо в пергаментите.
Двете групи се срещнаха, размениха си обичайните любезности и бавно поеха към каменните стени. Отрядът българи, който ги охраняваше, щеше да се подкрепи в кухните на домакина, след което, командван от Севар, да поеме обратно.
Климент съжали, че Стрез, а не Севар ще остане с тях. Макар да бяха яздили заедно само няколко дни, той бе харесал мълчаливия и готов да помогне чигат. За разлика от него, Стрез, също както господарят му Докс, му се струваше надменен самохвалко, желаещ да блесне на всяка цена с военните си подвизи.
„Не ни стигат проблемите, които може да забърка Докс, ами сега и този!“ - помисли си писарят, докато наближаваха високите стени на имението.
От бойниците с любопитство надничаха войници. На кулата се вееха знамена; викове, команди и заповеди се носеха зад стените.
Процесията мина по моста и спря в широк, изчистен от снега двор. Зад тях войници чевръсто затвориха врата, чиято медна решетка прогърмя зловещо в настъпилата тишина.
„Като в капан“ - мрачно си помисли писарят и неочаквано се сети за проклятието на лудия шаман, когото бяха срещнали на излизане от Плиска. „Имам лошо предчувствие! Дано се измъкнем живи от това място!“ - потръпна той и се загледа в оловносивото небе над тях и неспиращия да вали сняг.
- Още веднъж добре дошли! - провикна се Добрин, скочи неочаквано пъргаво от коня си и театрално се поклони на новодошлите.
На широките стълби пред входа на имението, което приличаше повече на пограничен замък, един до друг стояха трима души. Двама от тях бяха много високи, третият бе нисък и пълен. И тримата бяха облечени с тежки палта и ботуши от мека кожа, а на главите им бяха нахлупени кожени калпаци. Върху фините им ръкавици проблясваха пръстени. Физиономиите и на тримата бяха надменни и горди и писарят не се затрудни много, за да разпознае пратениците на сръбските князе.