Встрани от тях, търсейки закрилата на стрехите срещу студения вятър, стоеше най-красивата жена, която писарят бе виждал. Висока и стройна, с мека тъмна кожа и искрящи кафяви очи, от нея се излъчваше сила и страст, която писарят усети въпреки разстоянието и ледения вятър.
„Това е жена, която може да влуди всеки мъж! - помисли си писарят, без да може да откъсне очи от непознатата. - Така да го подлуди, че да го накара да извърши всичко! Дори убийство!“
Макар да бе прехвърлила трийсетте, жената спокойно можеше да засенчи всяко младо момиче - като това до нея, което стоеше от дясната й страна, заметнато с хубава зелена пелерина. То също беше красиво, макар да не можеше да се сравнява с майка си. Присвитите му очи внимателно изучаваха новодошлите, но устата му се разтегна в усмивка като на дете, което се забавлява. Луничав юноша с кафяво вълнено палто се бе сгушил от другата страна на жената, гледайки подозрително новодошлите. Писарят се зачуди дали е редно толкова голямо момче да се крие в полите на майка си, след което мислите му бяха прекъснати от домакина.
- Позволете да ви представя съпругата си Хелена. Господарка на моя дом и сърцето ми! - извика Добрин и посочи към жената, която се усмихна приветливо. -Както и двете си деца - дъщеря ми Биляна и синът ми Зоран.
- Какви смешни хора - неочаквано заяви момчето, изсмя се силно и се скри зад гърба на майка си.
По лицето на Добрин за миг мина сянка, след което посочи застаналите на стълбите мъже:
- А това са почитаемите жупани Венда, Деян и Мугел. Пратеници на князете Мутимир, Стоймир и Гойник.
Триото се поклони, без да сваля изкуствените усмивки от лицата си.
- Кавханът Дукум и братът на хана, Докс - посочи българите Добрин, които също се поклониха на свой ред.
- Радвам се да се срещнем - обяви единият от двамата високи мъже, безпогрешно разпознал Дукум като водач на делегацията и му подаде ръка: - Аз съм Венда. Тук съм да водя преговорите от името на прославения владетел Мутимир - високопарно обяви той, а късият му меч се оплете в дебелата му кожена наметка.
- Не по-прославен от владетеля Стоймир! - ядно обяви вторият висок мъж и също се приближи. - Аз съм Деян! За мен ще е чест да водя разговори с вас -каза той.
- Хайде, не почвайте да се припирате сега. Ще измръзнем до смърт, ако почнем да изясняваме кой владетел е по-велик и прославен - засмя се третият мъж и въпреки огромното си шкембе, което коженото палто трудно прикриваше, бързо пристъпи напред: - Аз съм Мугел. Тук съм по заповед на княз Гойник, който също е много велик и прославен - дебеланкото се изсмя. - Хайде да влизаме, че вятърът се усилва.
Другите двама се усмихнаха любезно и всички поеха към сградата, но на Климент не убягнаха гневните погледи, които тримата жупани си размениха.
4
Настаниха Докс и Дукум в задните стаи на втория етаж. Прозорците им гледаха към стената на крепостта.
Така българите нямаше да могат да виждат кой влиза и излиза в имението, а ако се наложеше, можеха лесно да бъдат заловени. Климент и Стрез бяха пратени в двата противоположни края на коридора.
„Отдалечават ни колкото се може повече един от друг. Защо?“ - помисли си писарят.
Бе оставил Дукум в стаята му - просторно помещение с дървен под и наскоро измазани стени, с красиво резбована маса, поставена близо до прозореца, столове и ракла.
Писарят бе настанен в малко, но подредено и уютно помещение. В единия ъгъл, точно до прозореца, имаше високо легло, застлано с кожена покривка. Сандък за дрехи, малка маса с два стола и широк запален манган завършваха обзавеждането. Подът бе от широки дървени летви, от които се носеше мирис на смола, стените бяха измазани и боядисани в светлозелено. На масата някой бе оставил мастило, пера и пергамент и което бе по-важно, пълна с вино оловна кана и две очукани чаши до нея. До тях под глинен капак имаше паница с варени картофи и месо, което още вдигаше пара. Явно официалностите щяха да се разменят на вечеря, а засега всеки трябваше да се подкрепи в стаята си.
Климент се усмихна и усети как лошото му настроение се изпарява. Метна чантата на леглото, закачи бойния колан на една от куките на стената, наля си чаша вино, седна пред масата, отряза си парче месо и започна да се храни.
Изведнъж се почувства добре.
Въглените разпръскваха приятна топлина, печеното бе превъзходно, бяха достигнали крайната си цел.
„Най-после нещо различно от препускане в снега и набързо приготвена каша. Да се надявам, че оттук нататък всичко ще бъде наред“ - писарят изхлузи ботушите си и се просна на леглото с чаша вино в ръка. Нахлупи новата си шапка, погали с ръка двете й дълги опашки.