Търговията също щеше да потръгне, защото християните предпочитаха да търгуват с християни, каквито бяха повечето из Европа. Но най-важното бе, че в държавата нямаше да има разделение. Сега славяните се кланяха на Перун, бога на светкавицата, прабългарите - на Тангра, бога на небето. Това пораждаше много проблеми, които новата обща религия би преодоляла.
Но Климент не бе сигурен, че това е всичко. Дълбоко в себе си той вярваше, че Борис е привлечен от Христос не заради политическите и икономическите изгоди, които щеше да извлече от приемането му, колкото от благите му думи, от мъченическата му смърт на кръста и вярата в доброто у хората.
Та не беше ли такъв и самият Борис?
Ханът предпочиташе да разрешава споровете на масата вместо на бойното поле. Където в името на истината не постигаше никакви успехи.
Климент тръсна глава и се огледа.
Бяха напуснали Сердика рано сутринта, а отдавна минаваше обяд. Слънцето се бе скрило и през високите облаци се процеждаше сива светлина. Едри снежинки се сипеха към земята, правейки очертанията на хълмовете и дърветата наоколо неясни и размити. Коловозите на пътя едва се различаваха в преспите, които бързо се увеличаваха. Самотни зайци притичваха пред колоната, измръзнали гарвани обикаляха по снега, търсейки нещо за ядене, и накъсваха тишината с грозното си грачене.
„Ако продължава така да вали, скоро няма да се вижда накъде да яздим“ - мрачно помисли писарят и придърпа още по-ниско качулката, за да пази лицето си от налитащия сняг.
В ранния следобед ездата най-после приключи.
Севар се изправи на коня си, вдигна ръка и извика високо да спрат. Бяха пристигнали на мястото на срещата. Всеки момент от Охрид трябваше да пристигне Докс, братът на хана, и да се присъедини към тях.
Бяха подранили малко, но Севар не искаше да рискуват. През дългия си войнишки живот бе видял какво ли не и се отнасяше подозрително към всичко, включително и към зимата, която ги заобикаляше със студа и снеговете си.
- По-добре да сме внимателни! Знаеш как внезапно пада мракът по това време на годината, а не съм сигурен, че горите наоколо са безопасни - каза той на Климент, докато двамата слизаха от конете си в центъра на малка поляна, на която щеше да се разположи лагерът им.
Писарят кимна с глава, свали дисагите от коня си, пусна ги на земята и подаде юздите на притичалия войник. Протегна се, за да раздвижи схванатото си тяло, разтри изтръпналите си колене и се огледа наоколо.
Намираха се в малка падина, приличаща на паница, добре защитена от режещия вятър. Поляната бе обградена от стръмни хълмове, между които се виеше затрупаният от сняг път.
„Мястото е добро. На завет е и може да се охранява лесно. Достатъчно е да сложим постове в двата края на пътя“ - помисли отнесено Климент и се заслуша в командите, които Севар бе започнал да издава.
В центъра на поляната бе издигната голямата кожена шатра на Дукум, а около нея и останалите палатки. Войниците работеха бързо, закачаха един за друг предварително подготвените пръти и ловко опъваха по тях дебелите парчета кожа, които закрепяха едно за друго с малки медни куки.
Скоро бе издигнат кръг от шатри. Около тях набързо бе натрупан импровизиран насип от сняг и клони, запалиха няколко огъня.
Дукум лично заби копието с конска опашка в центъра на поляната, малко пред собствената си шатра. Тя бе по-широка от останалите, тъмносиня на цвят, стените - подсилени с леки медни пръти. Кожата й бе цяла, без куки за закачване - съставена от множество по-малки парчета, здраво зашити едно за друго.
Свикнали с организирането на подобни лагери, войниците бързо се заеха със задълженията си. Едни почистваха снега между шатрите, други отидоха да насекат дърва, трети сложиха казани над запалените огньове, в които започнаха да разтапят сняг, който да използват вместо вода. Ругаейки, готвачът се зае с вечерята. Севар обиколи с бързи крачки лагера, без да спре да дава нареждания, няколко пъти провери постовете и прати патрули да огледат околността.
Климент се помота из лагера, попита кога ще е готова храната и се зачуди дали да не посети Дукум. При него трябва да е топло и уютно, ако се съдеше по пушека, който излизаше от кръглата дупка в покрива на шатрата му. Завари кавханът да крачи напред-назад из шатрата си, свил ръце зад гърба си — знак, че е притеснен и ядосан.
- Къде ли се бави още Докс? - бе единственото, което попита той и без да дочака отговор, отпрати Климент, нареждайки му да си почине добре.