Скочи от измачканите завивки, дръпна тежката кожена завеса на прозореца, отвори дървените капаци и с наслада пое от утринния въздух.
Времето се бе оправило окончателно и чудно слънце грееше над натрупалите преспи сняг. Някъде пееха птици. По двора се гонеха кучета, крякаха гъски, някой цепеше дърва.
„Да можеше всичко да е толкова просто и прекрасно! Без тайни задачи, без интриги, нападения и убийства!“ -помисли си писарят и се отдръпна от прозореца.
Изми се със студената вода, оставена в кана над малък меден леген в единия край на стаята, и се разсъни окончателно. Трябваше да сложи някакъв ред в мислите си.
Вчерашните нападения и убийството на Балован даваха нови възможности. Но имаше ли време за тях?
Климент взе парче пергамент, подостри едно от перата си, премести масата по-близо до прозореца и седна пред нея.
Отново прехвърли всички заподозрени през ума си: Явица, Стрез, Добрин, Деян, Мугел, Дукум, Докс и Зоран. Трябваше ли да изключи от тази група Ратомир и Биляна? Сърбинът бе нападнат и се опитаха да го убият заедно с Климент в подземния склад, но значеше ли това, че не е замесен в станалото преди това?
„Ако убийците наистина са двама, дали единият не се опитва да се освободи от неудобен съучастник?“
Това би обяснило някои неща. Смъртта на Климент само би замаскирала нещата.
„Всички щяха да си помислят, че сме убити, защото сме се добрали до нещо и престъпникът се е уплашил. А той просто заличава следите!“
Така ли беше?
Климент се отпусна на стола и се загледа в тавана. Струваше му се, че пропуска нещо. Нещо, което щеше да подреди цялостната картина. Бе чул или видял нещо, което бе важно и за което не можеше да се сети. Какво бе то?
Писарят затвори очи, отпусна глава и започна да си припомня всичко от самото начало.
Как се бе срещнал с хана, как му бяха поверили мисията, как бе яздил в студа, нападението на вълците, битката с печенегите, кръвта по снега, конникът на хълма в нощта, пристигането му в имението, разговорите на вечерята... Внезапно един спомен го разтърси като светкавица!
Писарят вдигна перото, взе чист пергамент, придърпа любимата си глинена мастилница и започна бързо да пише. Някой почна да вика на двора, портите на имението се отвориха, чу се шум от пристигащи хора и глъчка, но нищо не можеше да отклони писаря от пергамента му. Най-после усещаше, че е на прав път. Малко по малко различните части на мозайката започнаха да се подреждат и образуват една обща картина. Картина, изпълнена с предателство, алчност, жажда за власт и омраза. Имаше още някои празнини, които трябваше да се запълнят, но за първи път, откак бе напуснал Плиска, Климент усети, че се приближава към предателя.
Щеше да изпълни поставената му задача. Въпреки всичко!
Свърши с писането, внимателно сгъна пергамента и го прибра в сандъка, който заключи. Нямаше нужда някой да намира разсъжденията му. Оставаше му да свърши още някои неща, за да се увери, че е на прав път.
Писарят си сложи нова риза, пристегна елека си, облече върху него кожената куртка, закопча на кръста бойния колан с меча и кинжала, затъкна дългата си кама отзад на кръста и излезе. Повече нямаше да остави да го сварят неподготвен.
В коридора нямаше никой. Войниците, оставени да го пазят през нощта, си бяха тръгнали. Явно смятаха, че няма нужда от повече охрана.
Климент зави към кухнята, където получи късна закуска или ранен обяд. Разпита някои от слугите и доволен от това, което научи, излезе с широки крачки на двора. Крайно време бе да си поговори откровено с господаря на имението.
Слънцето меко припичаше. Снегът бе започнал да се топи, от покривите капеше вода. Някой бе разчистил целия двор, а нахвърляният до оградата мръсен сняг бавно се топеше. Каменните плочи пред къщата бяха мокри, вдигайки пара, с малки сиви локви между камъните.
В двора кипеше усилена работа. Работници, облечени с кожени елеци и платнени шапки, разчистваха останките от пожара. До една от стените се издигаше мръсна камара от изгоряла слама, омесена с почернял от саждите сняг и боклуци. Войници, облегнати на дългите си копия, лениво наблюдаваха слугите, приличайки се на слабото слънце. Писарят се загледа в униформите им. Под дългите плетени ризници от метални халки носеха дрехи в синьо и сребърно.
„Цветовете на Гойник и Деян. Какво ли значи това?“ - помисли си разсеяно, докато минаваше покрай тях. Един му подвикна обида, което накара останалите да се разсмеят. Писарят се направи, че не го е чул и продължи по пътя си.
В дъното на задния двор имаше поредица от постройки. Дим се издигаше над запалените пещи в ковачницата, дърводелци сръчно ковяха нови капаци, които да заменят изгорелите в пожара, работници внасяха и изнасяха различни неща от складовете наоколо. Отпред в кална локва се бяха настанили няколко прасета, които доволно се приличаха на зимното слънце. Гъски търсеха нещо за ядене в размекналата се земя, прислужници с ведра носеха вода и издоено мляко. Отнякъде се носеше мирис на прясно изпечен хляб.