Нощем ставаше съвсем непоносимо. Една силна лампа блясваше насред потона и гореше чак до слънце. Долу глухо забучаваше автомобилен мотор и всички, изтръпнали, знаеха: зловещата камионетка чака. Повяваше тънка мразовита струя. Затръшваха се врати, през стените допълзяваше задавен вик и угасваше. В стаята настъпваше дълбоко мълчание. Не спяха, но никой не проронваше дума. Понякога вратата шумно се разтваряше, извикваха някое име: „Долу, на разпит!“ Излезлият се връщаше превит, с хлътнали очи, и лягаше като труп на мястото си. Друг път заповядваха другиму: „Прибирай багажа и хайде!“ Багаж?… Това бяха палтото и шапката. Тогава всички разтваряха помътени от ужас очи, притаяваха дъх и чакаха. Извиканият, внезапно обезсилен от животински страх, се опитваше да протестира: „Защо сега бе?… Утре… Къде сега посред нощ?…“ Думите угасваха наполовина, движенията му ставаха меки и безсмислени, той дълго търсеше шапката си, сетне, разлюлян, стигаше до вратата, хващаше се за рамката и отново със сухо гърло изхълцваше. „Утре бе… нека утре…“
Никой не заспиваше в такива нощи. И до заранта тази стая, осветена с острата лампа, се изрязваше в мрака на нощта като нереална, като някаква дяволска лаборатория, дето мърдаха зловещи кукли.
Така пълзяха дните. Веднъж през ключалката на съседната стая се обади Борис:
— Как си, Павел Василич?… Държим ли се, държим ли?… Аз съм харно, кандърдисвам любезната приятелка Те Бе Це да почака малко — докато свършим тая история тука… Деян ли?… И той е добре, мори следователите: кара ги да го разпитват по три пъти на нощ… Едно само ни е лошо, Павел Василич — тютюнът ни се свърши, пък и парици си нямаме… Иначе духовете ни са бодри… Аз даже стихотворение съчиних на една цигарена кутия… Искаш ли да ти го прочета?…
Дойчинов прилепи ухо на дупката, но в това време в стаята въведоха нов гост. Едър млад човек, с дълги хубави коси и с широка брада. Той се тръшна на един сламеник, хвана се за главата и дълго стоя така. Сетне скочи и истерично закрещя: „Мошеници!… Подлеци!… Защо ни лъгаха?… Защо ни подведоха?… Водачи!… Де ги сега?… Де са — те да отговарят! Какво сме криви ние? Какво са криви децата ни, че ний сме вярвали в тях?…“ За пръв път в тази стая някой шумно се оплакваше. Очите на човека бяха страшно втренчени и тоя неподвижен поглед беше спрял някъде на границата на безумието. Тук всички го познаваха. Това бе един от плащаните агитатори, пламенен оратор в срещи и събрания. Дойчинов си спомни как го бе слушал веднъж: изправен поривисто на малката сцена, с дигната нагоре десница той хвърляше над стотина глави патетично заклинание „Другари! Не забравяйте червения Спартак!“
Той изгледа младия мъж с дълбока жалост. Нещастникът! Той не бе преценил силите си, превил беше пружината до счупване и сега тя бе отхвръкнала в обратна посока…
Падна отново нощта. Откъм края на града протътнаха оръдия. Запълзя шепот из помещението: през деня бил убит капитан Дрински, от Съюза на запасните. Убийците се барикадирали и къщата се обстрелвала с артилерия… В женската стая изпищя някой… Късно след полунощ мътна червенина озари края на хоризонта, тътенът заглъхна. И там беше разчистено.
На заранта из коридора се чу глъчка, тропот и глухи викове. Стражарят надникна в прозорчето и лицето му бе подплашено-сърдито. Никой не можа да разбере какво се бе случило. По-късно повикаха Дойчинов до ключалката. Борис го търсеше.
— Другарю Дойчинов, ти ли си?… — Гласът на юношата трепереше. — Павел Василич, знаеш ли какво се случи?… Страшно нещо, дядка!… — изхълца той. — Деян… Деян се хвърлил от стълбите на петия етаж… Тази нощ четири пъти го викаха на разпит… Преди да го изведат, сбогува се с мене… Чуваш ли, Павел Василич?… И Деян си отиде!… Каза ми да поздравя тебе и Добрева…
Дойчинов се подпря на стената, обърна очи из стаята и погледна през прозореца. Слънцето златеше керемидите, лястовици с къси викове режеха небето. Той отиде до решетката и прилепи чело до желязото.
— Господи! Дано Вяра сега не узнае… Поне веднага да не е… Когато той лежи още долу със строшени кости…
Готвеха се за сън, когато извикаха Дойчинов. „Вземай багажа — добави стражарят — и бързо!“ Долу бумтеше автомобил. Той седна една минута, сложи шапката си и запали цигара. Най-сетне. Дойде значи и неговият ред.
— Хайде, старика, какво се пипнеш там!… Казват ти бързо!… — викна стражарят. Дойчинов бавно облече палтото си, взе от кутията още две цигари, сложи останалите на опразненото си място и тръгна, пазейки да не настъпи налягалите хора.
— Не се сърди, момче — кротко отвърна той, — има време. Нощта е дълга. Запали и ти… — И му подаде едната цигара. Няколко глави се дигнаха боязливо и веднага пак се сложиха. Никой не промълви дума. На прага той се обърна, огледа стаята и пое из коридора.