Соколова стана, накъса хартията, изгори я с кибрит, сетне отново седна на леглото и подпря глава на длан. Очите й пронизваха дебелите стени, зловеща усмивка заигра по тънките стиснати устни.
— Чу ли, Вяра?…
— Какво има?… — От другото легло Вяра отваря очи. Дали е чула?… — Да… да…
Ето — то пак се обажда. Промърдва и като че почуква с малкото си юмруче отвътре. Колко е недоволно, милото!… Сладостни тръпки изпълват цялата й снага. Лицето й се озарява блажено.
— Чу ли?… Те скоро ще дойдат!… — пълзи горещият шепот на Соколова.
— Да… да…
„Ето — пак. Милото, моето!… Потърпи още малко!… Как?… Самичко ли?… Нали си в мама, сладко, не си самичко!… Потърпи! Скоро, скоро ще дойдеш!…“
Тя хваща малката недоплетена дрешка, притиска я до страната си и я целува дълго, страстно, ненаситно.
През една зимна утрин то дойде. Цели няколко часа то се бори и най-после се яви с гърления тържествуващ вик на освобождение. Зад прозорците падаше едър тих сняг и изпълваше с мек блясък малката стая на тъмничната болница.
Изпъната, с кротко, уморено лице, лежеше Вяра, простряла ръце над завивката. Прислужницата избърсваше новороденото, което се гърчеше синьо-червеникаво в ръцете й и пълнеше стаята с крясък. Вяра дигна клепачи и погледът й бавно обиколи непознатата стая.
Пълният нисичък лекар, цял изпотен, приближи до леглото и засмяно се обади:
— Честито, колега!… Юнак, да ви е жив! Я-я — какъв е гласовит!…
Вяра погледна изправения човек, усмихна се, но изведнъж очите й се разшириха страшно. Какво бе това?… Ръцете на човека бяха кървави, бялата престилка — цяла в алени петна, на пода — леген, пълен с кръв!… Господи! Какво бе това?… Нима онзи сън се връщаше отново?… Нима всичко в тоя свят трябва да бъде окървавено?… Тя поиска да крещи, да избяга, опита се да стане, но нещо писна в ушите й, стените се люшнаха и в същия миг потъна в мека, бяла мъгла…
Едва на следната нощ тя дойде на себе си. То беше тук, до нея, и мръщеше личице в плачлива гримаса. Лампата силно светеше в бялата чиста стая. Всичко наоколо спеше. Вяра си припомни вчерашния ден и отново потръпна. Ала постепенно, като вълна, която си отива, тревогата й угасна. Детето проплака. Тя го взе, притисна устицата му до зърното на наедрялата си гръд и замря от блаженство.
„Цок-цок-цок“ — мляскаха устничките и по някакви тънки, неизразимо сладостни нишки нещо се точеше из нея, преливаше в това топло, крехко като пиленце тяло, оплиташе го и завинаги го свързваше с нея. Тя го обгърна нежно, с две ръце, долепи страна до главицата му и зашепна:
— Смучи! Смучи! Изсмучи ме цяла! По-силно!… Така!… Милото ми!… Глупава бях, че се уплаших… Това беше моята кръв, разбираш ли, сладкото ми, моята… не чужда!… Аз ти я дадох, аз, аз!… Както млякото, което сучеш — тя е моя… Смучи, мило!… Изсмучи ме цяла!…
Сега дните се търкалят, бързи, кратки, изпълнени от зори до нощта с едно кипнало могъщо чувство на живот. Малкото се преобразява постепенно и непрекъснато и от червеникавото кресливо парче месо приема вече образа на малък човек. Всичко извън него е лишено от всякакъв смисъл, не съществува.
В слънчевите часове за разходка тя сяда в дворчето заедно с едно момиче от съседната стая, което бе удушило любовника си. Като нея то беше родило в затвора. Двете майки разговарят спокойно и надълго, усмихнати от някаква непресъхваща вътрешна радост. Децата гукат в скутите им на своя неразбираем език. Баба Кита, отровителката, се пощи на слънце до стената и мърмори. Двете проститутки, осъдени за кражба, прекъсват разходката си, спират стеснени малко настрана и гледат децата с големи, замъглени очи.
Веднъж те стояха със Соколова вътре, до разтворения прозорец. Беше привечер. Жълти петна от заника гаснеха по стените. Като далечен шум на река долиташе мълвата на града. Детето спеше. Неочаквано, наблизо някъде, зад оградата затрещяха изстрели. Жените трепнаха, безпокойна сянка мина по лицето на Вяра. Ноздрите на Соколова замърдаха, погледът се наежи, съсредоточен и зъл. Вън скоро утихна. Соколова хвана Вяра за лакътя и сдържано, но твърдо попита:
— Ти не си вече с нас, нали, Вяра?…
Тишината стана още по-напрегната. Чуваше се само бързото дишане на момичето. Вяра се обърна към нея и поклати замислено глава:
— Не, Цвето… не съм. Отдавна не съм… За всекиго идва тоя час…
— Какъв час? — остро я пресече Соколова.
— Когато нещата се откриват напълно… и свършено е с всичко… с всичко предишно, което ти се е струвало по-рано истина, а сега… сега е чуждо като чужда дреха…