Дойчинов извади една банкнота, сложи ръка върху рамото на момъка и повтори грижовно:
— Слушай, моето момче, не играй така със себе си!
— И по-малко приказки, Борисе — добави Вяра, — това гърло ме безпокои. Веднага си върви вкъщи!
— Слушам, докторе. Сега отиваме да хапнем. Харамията и Янко ни чакат, а след това — тумба.
Вяра се сети за нещо:
— Ха! И кажи на Янко да се обади с две думи на баща си. Пет месеца не им писал. Пък нека намине и насам, уж роднини сме.
Младите хора станаха. Дойчинов подсвирна на кучето и тръгна с тях. Вяра заключи подире им, върна се да проветри стаята и спря при Чавдаровата врата. Къщата бе съвсем затихнала. От малката стая се чуваше едва доловимо уморено дишане: той спеше.
Тя се върна на пръсти, метна шал на плещите си, угаси лампите и се облакъти на разтворения прозорец. Мрак влезе в празната стая. Нощта беше влажна и топла. Разкъсани облаци белееха тук-там в тъмното небе.
… Какъв странен ден беше днешният!… Като светкавица, която озарява само пътя, който е напреде, а всичко назад потъва в още по-черен мрак. Имаше ли дни преди него?… Тя се опита да види по-ясно как бе живяла досега. Бяха се низали дни, месеци, години. Тя мислеше тогава, че всеки час от тях носи нещо значително, нещо, което е било частица от нейния собствен живот. А ето че всичко онова е било празно, само думи, сенки, дори не и това. Просто — нищо. Една остра тревога изпълваше сега цялото й тяло, нещо дълбоко бучеше в съзнанието й и я разтърсваше, зловещо и тържествено в едно и също време. Какво беше то? Не знаеше и не се питаше. Усещаше само, че то е съвсем ново, връхлетяло стихийно, че не може, нито трябва да се бори, защото все едно сама не иска да се освободи от него. До днес заедно с хиляди други тя бе работила и приготвяла едно друго време, друг пречистен и прекрасен живот. Тя вярваше в онзи радостен празник на едно освободено от мъка човечество. Ала всичко това беше така далечно, мъгляво, невероятно — както в книгите. И ето сега внезапно то стана близко, парливо, потопи самата нея и я повлече, без да я пита, изпълни всецяло и нея, и тази вечер, и всички дни и вечери, които идеха напреде… Да, да, наистина, като светкавица — ослепителна и страшна, и всичко окончателно се разрешаваше…
Вън прошумяха голите салкъми. Патрул от конни стражари бавно претрополя, мина в сянката отсреща и заглъхна.
Вяра конвулсивно трепна, затвори безшумно прозореца и се дръпна задъхана. Насреща, отляво, отдясно, отвред, мълчеше гъст мрак. В тая глуха нощ невидими, враждебни хора безшумно дебнеха и приготвяха смърт за някого, който спеше оттатък като болно дете. Несъзнателно тя сви плещи под шала и пристъпи към прозореца, настръхнала и готова да брани като че собствената си плът.
II
На близкия ъгъл Дойчинов се сбогува с младите. Преди да тръгнат, те взеха от него още по една цигара. После той потъна в алеята на тополите, а те поеха към запад.
— Погледни, погледни, Борьо — обади се Вихров с дискантовия си глас, — каква жалка група! Старецът от „Унижените и оскърбените“ с Азорка… Учител на революционери и бойна тръба… Ха-ха-ха!
Борис изви очи към тъмния булевард, дето блещукаше само цигарата на отминаващия Дойчинов, после стрелна с поглед Вихрова:
— Стига, любезний! Срамота! Таз вечер ще се нахраним с негови пари. И това май не ти е за пръв път. А вън от всичко той е по-добър и от тебе, и от мене. Не закачай стария Мускетар!
— Добре де, добре — има повече, ще даде на ония, които нищо нямат. Що за заслуга е това?… Изобщо чудя ти се, пък и на партията — отде тая цена на такива революционни анахронизми… същински изкопаеми… „Плеханов… Мартов… Женева… Народниците“… Глупости!… Слава Богу, че новите хора у нас много не се церемонят с него.
Поетът се закашли и не отговори. Стъпките им кънтяха из затихналите улици. Тук-там неочаквано никнеха из сенките полицейски патрули. Нощта беше топла, долу — черна, а небето бледникаво, като че светът спеше усмихнат, с полузатворени очи.
При ъгъла на Градската градина Борис спря, загледан отсреща. Там, в светналата сред тъмната стена витрина, една реклама на Wagon-lit грееше с ярки бои. Жълти пясъци, синьо небе, море с бели гребени на вълните, тераса на хотел с пъстра тента и хора в бели дрехи около масите.
Той дръпна Вихрова за ръкава.
— Чакай! — После въздъхна, хвана другия под ръка и отново тръгнаха.
— Вчера ми падна един брой от „Красная новь“ чрез Виена. Съобщават, че почивният дом на литработниците в Ливадия се открива на десети май. Разбираш ли, другарю! Ливадия, курортът на Николай Втори, днес е летовище на пролетарските поети и писатели! Има и снимка. Бивш дворец на някакъв велик княз.