— Зная, че вече не работите в бюрото.
— Откъде?
— Вчера, след като не отговорихте на съобщението ми от събота, позвъних на стария ви служебен телефон. Казаха ми, че от две години не сте там.
Маккейлъб се вгледа в лицето на Банкс.
— Тогава защо ми давате това?
— Защото го преследвате — мъжа от записа. Надявам се да го заловите.
После Банкс заключи вратата.
„Шърман маркет“ бе празен, освен две момиченца, които разглеждаха щанда с шоколад, и младежът, който стоеше на касата. Маккейлъб се надяваше да види вдовицата на Кюнгуон Канг.
— Търся жената, която работи тук през деня.
Тийнейджърът го погледна, прехапа устни и се намръщи.
— Няма нужда да ми говорите като на слабоумен — отвърна той. — Говоря английски. Роден съм тук.
— О — смути се Маккейлъб. — Извинете ме. Просто жената, която беше тук преди, едва ме разбираше.
— Майка ми. Пристигнала е тук от Корея на трийсет годишна възраст и дотогава е говорила само на корейски. Трябва и вие да опитате. Защо не се преместите там и да видите дали след двайсет години ще ви разбират.
— Извинете ме.
Маккейлъб разпери ръце. Не вървеше добре. Опита отново.
— Вие ли сте синът на Кюнгуон Канг?
— Да. А вие кой сте?
— Казвам се Тери Маккейлъб. Съжалявам за баща ви.
— Какво искате?
— Работя за семейството на жената, която е била убита тук…
— Какво точно работите?
— Опитвам се да открия убиеца.
— Майка ми не знае нищо. Оставете я на мира. Достатъчно преживя.
— Всъщност искам само да видя часовника й. Онзи ден идвах тук и забелязах, че носи часовника, който е носил онази вечер баща ви.
Младежът озадачено го погледна. После се обърна към момичетата на щанда за шоколад.
— Е, момичета, какво ще вземете.
Маккейлъб също погледна натам. Децата не изглеждаха доволни, че ги препират с такова важно решение.
— Та какво за часовника?
— Ами доста е сложно. Някои неща от полицейските доклади си противоречат. Опитвам се да разбера защо. И за тази цел трябва да зная точно кога е влязъл тук убиецът.
Той посочи към камерата на стената.
— От полицията ми дадоха копие на записа. На него се вижда часовникът на баща ви. Успях да изчистя кадъра. Ако майка ви не го е сверявала откакто… е започнала да го носи, ще мога да разбера онова, което ми трябва.
— Не ви трябва часовникът. Часът е показан на записа. Нали казахте, че са ви го дали.
— Според полицията часовникът на камерата не е верен. Тъкмо това се опитвам да разбера. Бихте ли повикали майка си?
Момичетата се приближиха до касата. Младежът не отговори. Мълчаливо взе парите и върна ресто. После ги изчака да излязат и едва тогава се обърна към Маккейлъб.
— Не ви разбирам. Това, което искате, ми се струва безсмислено.
Маккейлъб въздъхна.
— Опитвам се да ви помогна. Искате ли да заловят човека, който уби баща ви?
— Разбира се. Но тази работа с часовника… какво общо има той?
— Бих могъл да ви обясня всичко, ако имате половин час, но…
— Нямам друга работа.
Маккейлъб го изгледа за миг и реши, че това е единственият му изход. Помоли младежа да почака, докато донесе от колата си снимката.
Казваше се Стив Канг. Седнал на предната дясна седалка, той упъти Бъди Локридж към квартал, само на няколко пресечки от къщата на Грасиела Ривърс и Реймънд Торес.
Маккейлъб го беше убедил с разказа си. Младежът разбра достатъчно от теорията му, за да постави на вратата табелка „СКОРО ЩЕ СЕ ВЪРНА“ и да заключи магазина.
Когато стигнаха до дома му, Стив Канг въведе Маккейлъб. Бъди остана в колата. Къщата бе почти същата като на Грасиела и навярно беше строена в началото на 50-те години от един и същи предприемач. Канг го настани в гостната и изчезна по коридора, който водеше към спалните. Маккейлъб чу приглушен разговор на корейски.
Стив Канг се върна. Подаде му безжичен телефон и часовника, който беше носил баща му.
— Тя не е пипала нищо — каза младежът. — Върви си така, както и онази вечер.
Маккейлъб кимна. С периферното си зрение долови движение, погледна наляво и видя, че майката на Стив Канг го наблюдава от коридора. Кимна й, но тя не реагира.
Маккейлъб бе донесъл със себе си снимката, наред с бележника и тефтерчето си с телефонни номера. Беше казал на момчето какво замисля, но все пак се чувстваше неудобно. Щеше да се представи за полицай, а това бе престъпление, даже този полицай да беше Еди Аранго.
Намери номера на лосанджелиския главен комуникационен център. Имаше го от времето, когато работеше в оперативното бюро и се налагаше да координира действията на управлението. ГКЦ бе мрачна централа, намираща се четири етажа под Градския съвет, през която минаваха всички полицейски и пожарни радиосъобщения. И официалното време на убийството на Глория Торес и Кюнгуон Канг беше определено според данните от ГКЦ.