На път от Холивуд за магазина Маккейлъб извади папката на Торес и номера на детективската карта на Аранго от доклада му. Набра служебния номер на ГКЦ. Телефонистката отговори на четвъртото иззвъняване.
— Тук е Аранго, отдел „Убийства“ в Уест Вали — каза Маккейлъб. — Номер едно-четири-едно-едно. В момента нямам радиостанция. Трябва ми точно време, за да регистрирам началото на наблюдение. Трябват ми и секундите.
— И секундите ли? Ха, вие сте много прецизен човек, детектив Аранго.
— Точно така.
— Почакайте.
Маккейлъб погледна часовника. Докато телефонистката говореше, той си отбеляза, че часът е 17:14:42.
— Сега е 17:14:38 ч.
— Ясно — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.
Затвори и погледна към Стив Канг.
— Часовникът на баща ви е избързвал с четири секунди.
Канг присви очи и също погледна, докато Маккейлъб си записваше цифрите, сравняваше данните от хронологията на събитията и ги поправяше.
И двамата едновременно стигнаха до едно и също заключение.
— Това означава…
Стив Канг не довърши. Маккейлъб видя, че момчето поглежда към майка си в коридора и после отново към часа, който беше подчертал в бележника си.
— Копеле мръсно! — с омраза промълви младежът.
— Той е нещо повече — възрази Маккейлъб.
Навън Бъди Локридж запали двигателя веднага щом видя Маккейлъб.
— Да вървим.
— Няма ли да закараме хлапето обратно?
— Не, трябва да поговори с майка си. Да вървим.
— Добре де, накъде?
— Обратно на яхтата.
— На яхтата ли? Не можеш да се върнеш, Тери. Онези хора…
— Нямам друг избор.
35.
Локридж го остави на около осемстотин метра от доковете. Маккейлъб извървя пеш останалата част от пътя, като се криеше в сенките на малките магазини покрай булеварда. Според плана Бъди трябваше да остави ключовете си във форда и да се върне на яхтата си, сякаш нищо не се е случило. Ако видеше нещо необичайно, той щеше да запали лампата на яхтата си.
Вече се беше стъмнило. Маккейлъб огледа доковете и не видя нито една светлинка. Очевидно всичко бе наред. Забеляза уличен телефон на стената на един от магазините и позвъни на Локридж. Бъди незабавно вдигна.
— Всичко наред ли е?
— Така ми се струва — отвърна Бъди. — Не виждам никого и по пътя не ме спря никой.
— Ами яхтата ми?
Последва мълчание, докато Локридж поглеждаше към „Преследваща вълна“.
— Още си е там. Като че ли са опънали жълта лента по кея около нея.
— Добре, Бъди, идвам. Първо ще мина през пералнята и ще скрия чантата си в някоя от сушилните. Ако се появя на яхтата и се натъкна на тях, иди да я вземеш и чакай, докато не изляза. Разбра ли?
— Естествено.
— Добре, слушай тогава. Ако всичко на яхтата мине добре, няма да се бавя много. Благодаря ти за всичко, Бъди, ти много ми помогна.
— Няма защо, човече. Не ми пука какво се опитват да ти направят онези копелета. Зная, че си чист.
Маккейлъб понесе чантата към доковете. Влезе в пералнята и откри празна сушилня. После без проблем стигна до яхтата. Преди да отключи плъзгащата се врата, той за последен път се огледа наоколо и не видя нищо нередно. Забеляза тъмния силует на Бъди Локридж, който седеше в рубката си. Чу звуците на хармоника. После отвори вратата.
Вътре миришеше на застояло, но все още се долавяше аромат на парфюм. Предполагаше, че е от Джай Уинстън. Маккейлъб не включи лампата, а взе фенерчето, закрепено на скоба от вътрешната страна на чертожната маса. Запали го и насочи лъча ниско към пода. Разбираше, че трябва да действа бързо и затова се насочи към стълбите. Искаше да вземе дрехи и лекарства за няколко дни.
Отвори една от вратите в коридора и извади големия си сак. После влезе в каютата и събра дрехите, които му трябваха. Трябваше да действа само на светлината на фенерчето и това го забави.
Когато свърши, Маккейлъб занесе сака до банята, за да вземе лекарствата, медицинските принадлежности и таблицата с данните си. Постави отворения сак върху мивката и тъкмо се канеше да започне да нарежда кутийките и шишенцата, когато се сети за нещо. Докато пресичаше коридора, горе беше мярнал светлина. Лампата в камбуза. Или може би в трапезарията. За миг замръзна. Вслуша се. Не чу нищо. Тихо излезе в коридора и погледна нагоре по стълбите. Стоеше неподвижно и се опитваше да претегли възможностите си. Единственият изход, освен стълбите, беше през отвора в тавана на предната каюта. Но бе глупаво да мисли, че онзи, горе, не се е сетил.