— Това е смешно — ядоса се Грасиела. — Как могат да си помислят, че ти…
— Почакай — прекъсна я той. — Трябва да ти кажа някои неща, Грасиела. После ще решиш в какво и на кого да вярваш.
— Не ми е нужно да…
Той вдигна ръка.
— Просто ме изслушай, става ли? Къде е Реймънд?
— Заспа. Днес беше на училище.
Маккейлъб уморено сключи ръце.
— Претърсили са яхтата ми. Докато бях с теб са претърсили яхтата ми. Направили са същата връзка като нас. Кръвната група. Но са решили, че съм аз. На яхтата ми са открили някои неща. Исках да ти го кажа преди да го чуеш от тях или да го видиш по новините.
— Какви неща, Тери?
— Скрити под едно чекмедже. Открили са обецата на сестра ти. Кръстчето, което е взел убиецът.
Преди да продължи, той я погледна за миг. Очите й замислено се плъзнаха от него към покритата със стъкло масичка.
— Освен това са намерили снимката от колата на Кордел. И копчето за ръкавели, което е било взето от Доналд Кениън. Открили са всички символи, които е взел убиецът, Грасиела. Моят източник, детективът от шерифското управление, ми каза, че ще предявят обвинения срещу мен пред предварителен състав от съдебни заседатели. Вече не мога да се върна на яхтата си.
Грасиела го погледна и после извърна очи. Изправи се и се приближи до прозореца, макар че завесите бяха спуснати. Поклати глава.
— Искаш ли да си тръгна? — попита той.
— Не, не искам. Това е пълна безсмислица. Как могат… каза ли на детектива за непознатия, който дойде на яхтата онази нощ? Той трябва да го е направил, да е сложил онези неща в чекмеджето. Той е убиецът. О, Господи! Бяхме толкова близо до…
Тя не довърши. Маккейлъб се изправи и застана до нея. Изпълваше го чувство на облекчение. Грасиела не им вярваше. Категорично. Прегърна я и притисна лице в косата й.
— Толкова се радвам, че ми вярваш — промълви той.
Тя се обърна в ръцете му и го целуна.
— С какво мога да ти помогна? — прошепна Грасиела.
— Продължавай да ми вярваш. Аз ще свърша останалото. Мога ли да остана тук? Никой не знае, че сме заедно. Могат да дойдат тук, но мисля, че няма да ме търсят. Най-много да ти съобщят, че аз съм убиецът.
— Искам да останеш.
— Просто ми трябва място, където да мога да работя. Имам чувството, че съм пропуснал нещо. Като с кръвната група. Във всички онези документи трябва да се крият някои отговори.
— Можеш да работиш тук. Утре ще си остана вкъщи и ще ти помогна да прегледаш…
— Не. Не трябва. Не трябва да вършиш нищо необичайно. Искам сутринта просто да станеш, да заведеш Реймънд на училище и после да идеш на работа. Аз ще се оправя.
Той обхвана лицето й в длани. Бремето на вината беше олекнало от факта, че тя е с него. Усещаше бавното разтваряне на някакъв вътрешен проход, който отдавна бе затворен. Маккейлъб не беше сигурен докъде ще го доведе той, но знаеше, че иска да е там, че трябва да стигне до там.
— Тъкмо се готвех да си лягам — каза Грасиела.
Той кимна.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Ами Реймънд? Не трябва ли…
— Реймънд спи. Не се тревожи за него. Нека за миг да помислим само за себе си.
38.
На сутринта, щом Грасиела и Реймънд излязоха и къщата утихна, Маккейлъб отвори чантата си и подреди върху масичката в дневната всички събрани документи на шест купчини. Докато ги гледаше, той изпи чаша портокалов сок и изяде две парчета плодова пита с боровинки, навярно приготвени за Реймънд. После Маккейлъб се захвана на работа. Надяваше се, че заниманието му ще отвлече мислите му от нещата, които не зависеха от него, най-вече проверката на имената от списъка, която щеше да извърши Джай Уинстън.
В същото време адреналинът му се покачваше. Беше на път да намери разковничето. Онази част от мозайката, която преди не се вместваше никъде, но която сега щеше да обясни всичко. В бюрото беше оцелял най-вече, защото следваше инстинкта си. Сега бе същото. Знаеше, че колкото е по-голяма документацията по случая — колкото повече факти са събрани — толкова по-лесно е да се загуби главното.
Но колкото беше окуражен в осем и половина сутринта, толкова бе разочарован в късния следобед. След осем часа, прекъсвани само за сандвичи и безрезултатни опити да открие Уинстън по телефона, той беше прегледал всяка страница от събраните за десетте дни работа по случая документи. Но разковничето — ако наистина бе там — оставаше скрито. Отново започваше да го обзема чувството за параноя и самота. По едно време Маккейлъб осъзна, че си мисли къде ще е най-добре да избяга в планините на Канада или на мексиканските плажове.