— Да, извинявай. Просто се бях замислил. Как да се свържа с теб?
— Ще ти дам номера на пейджъра и домашния си телефон. Ще остана тук докъм шест, после ще се прибера в къщи. Непременно ми позвъни, независимо от часа.
Маккейлъб си записа номерата. Остави бележника и поклати глава.
— Не мога да повярвам. Седя тук и се уговарям с теб как да се предам заради нещо, което не съм извършил.
— Зная. Но истината е мощно оръжие. Нещата ще се оправят. Просто ми позвъни, Тери. Когато вземеш решение.
— Ще ти позвъня.
Той затвори.
39.
Намръщената секретарка в кабинета на Бони Фокс съобщи, че лекарката цял следобед е на операция и че навярно няма да я има още два-три часа. Маккейлъб едва не изруга. Остави номера на Грасиела вече се канеше да затвори, когато се сети:
— Хей, кой получава сърцето?
— Моля?
— Казахте, че доктор Фокс е на операция. Кого оперира? Момчето ли?
— Съжалявам, нямам право да давам такава информация.
— Добре, но непременно й предайте да ми позвъни.
Маккейлъб прекара следващите петнайсет минути с илюзорната надежда, че Фокс скоро ще му се обади.
Накрая успя да овладее безпокойството си. Трябваше да реши дали да си търси адвокат. Знаеше, че Уинстън е права — беше разумно да си осигури юридическа защита. Но не можеше да се остави в ръцете на някой друг.
Върху масичката в дневната бяха останали само видеокасетите. Маккейлъб изпитваше отчаяна нужда да прави нещо. Взе най-горната касета и я зареди във видеото, без да гледа коя е. Нямаше значение. Просто искаше известно време да мисли за нещо друго.
Но когато се отпусна на дивана, той дори не погледна към екрана. Майкъл Холър, да, той беше добър адвокат. Не чак толкова, колкото стария, легендарния Мики Халър. Но легендата отдавна бе мъртва и синът беше заел мястото на един от най-изтъкнатите адвокати в Лос Анджелис. Щеше да го измъкне. Маккейлъб го знаеше. Но, разбира се, дотогава медиите щяха да направят репутацията му на пух и прах. И след най-благоприятния край пак щеше да носи дамгата на подозрението.
Завинаги.
Маккейлъб се вгледа в екрана. Какво ли беше пуснал. Обективът сочеше в краката на някой, стъпил върху маса. Позна собствените си обувки и се сети. Хипнотичният сеанс. Камерата вече работеше, когато се беше качил върху масата, за да свали няколко от луминесцентните тръби. Джеймс Ноуан се появи в кадър и протегна ръка към една от тръбите, които му подаваше Маккейлъб.
Маккейлъб взе дистанционното и натисна бутона за бързо превъртане. Беше забравил да изгледа записа от сеанса, както обеща на капитан Хичънс. Реши да прескочи встъпителната част. Превъртя първоначалния разговор и упражненията за релаксация. Стигна до действителния разпит на свидетеля под хипноза. Искаше да чуе как Джеймс Ноуан излага подробностите от убийството и бягството на маскирания.
Маккейлъб се съсредоточи. Изпита същото разочарование. Ноуан беше съвсем подходящ за хипноза. Колко жалко, че не е видял добре шофьора.
— По дяволите — изруга Маккейлъб, когато записът свърши.
Реши да го върне. Протегна ръка към дистанционното, но внезапно замръзна с показалец над бутона.
Току-що бе видял нещо, което не беше наред и което бе пропуснал по време на самия сеанс. Върна записа малко назад, после отново пусна последните въпроси, които бе задал.
Беше опипване на тъмно и разочарованието му ясно личеше. Попита за стикери по прозореца на „Чероки“-то. Ноуан отговори отрицателно. Маккейлъб се обърна към Уинстън.
— Нещо друго?
Уинстън отрицателно поклати глава.
— Сигурна ли си? Тя отново поклати глава. После Маккейлъб започна да изкарва Ноуан от транса.
Маккейлъб заобиколи масичката с дистанционното в ръка и се наведе към екрана. И отново върна записа.
— Кучи син — промълви Маккейлъб. — Трябваше да ми отговориш, Джеймс. Трябваше да ми отговориш!
Извади касетата и се обърна да вземе друга. Събори малката купчина върху масата и бързо прерови пластмасовите касети, докато откри кутията с етикет „Шърман маркет“. Зареди касетата, превъртя я на бързи обороти напред и натисна пауза, когато на екрана се появи Добрият самарянин.
Видеото не можеше да замрази образа и Маккейлъб предположи, че е евтин модел само с две глави. Извади касетата и погледна часовника си. Беше пет без двайсет. Остави дистанционното върху телевизора и отиде да се обади от кухнята.
Тони Банкс отново се съгласи да остане след затварянето на студиото.
— Благодаря, Тони — каза Маккейлъб, докато Банкс го водеше по коридора. — Наистина много ми помагате.
— Няма проблем.
Но Маккейлъб забеляза, че този път в гласа му не се долавя много ентусиазъм. Влязоха в същото студио. Подаде на Банкс двете касети, които беше донесъл.