— Повече, отколкото предполагате.
— Между другото, какво прави този тип? Облича се като мексиканец и върши добри дела, така ли?
— Всъщност, не. Някой ден ще ви разкажа всичко.
Банкс се задоволи с този отговор и се върна на пулта, за да прехвърли двата образа на компютърна дискета. После качи и профилите.
— Ще се върна след няколко минути — каза той и се изправи. — Освен ако не се наложи да изчакам машината да загрее.
— Мога ли да се обадя?
— Телефонът е в лявото чекмедже. Първо натиснете деветка.
Маккейлъб набра домашния номер на Уинстън. Отговори му телефонният секретар. Докато слушаше гласа й, той се поколеба дали да остави съобщение. Съзнаваше какви ще са последствията за нея, ако се разбере, че е работила със заподозрян в убийство. Но реши, че откритията, които бе направил през последния час, си струват риска. Не искаше да набира номера на пейджъра й, защото нямаше време да чака да му позвъни. Трябваше да действа.
— Джай, аз съм. Ще ти обясня всичко, когато се видим, но засега просто ми се довери. Зная кой е убиецът. Ноуан е, Джай, Джеймс Ноуан. Сега тръгвам към дома му — адресът е в докладите, които ми даде. Ще се срещнем там, ако успееш да дойдеш. Тогава ще ти обясня.
Затвори и позвъни на пейджъра й. После набра домашния й номер и затвори. С малко късмет, помисли си Маккейлъб, Уинстън щеше да получи съобщението и веднага да се отправи към дома на Ноуан.
Взе кожената чанта и отвори ципа на средното отделение. Вътре бяха двата пистолета — собственият му зигзауер и „ХК П7“, който Джеймс Ноуан бе закачил под яхтата му. Извади своя пистолет. Провери го и го пъхна под колана на джинсите си отзад на кръста. След това смъкна сакото си отгоре.
40.
Джеймс Ноуан беше дал само един адрес на хората от шерифското управление. Намираше се на „Атол Авеню“ в северен Холивуд, квартал, който не се поддаваше на точно определение, представляваше смесица от жилища, офиси и дори промишлени предприятия.
Маккейлъб зави по улицата, на която имаше складове без никакво обозначение, фирма за доставка на химикали и център за рециклиране на промишлени отпадъци. Улицата свършваше при стар железопътен прелез с прорасли между релсите високи бурени. Зави в отбивка, от двете страни на която имаше дълга редица малки складове и единични гаражи. Над алуминиевите вдигащи се врати на някои от тях имаше фирмени табели, на други нямаше нищо — или никой не ги наемаше, или се използваха анонимно. Спря пред ръждясала врата, която отговаряше на адреса на Джеймс Ноуан. Изключи двигателя и излезе.
Нощта бе тъмна. Нямаше нито луна, нито звезди. В складовете не светеше, освен лампата над един от входовете. Маккейлъб се огледа. Някъде отдалеч се чуваше парче на Джими Хендрикс. Още по-нататък по отбивката вратата на един от гаражите не бе спусната до долу и оставяше почти еднометров отвор, който приличаше на крива усмивка, по-черна от небето.
Внимателно проучи вратата на Ноуан и приклекна, за да погледне отдолу. Не беше сигурен, но му се струваше, че отвътре струи бледа светлина. Приближи се още повече и успя да различи катинар, закачен на стоманена халки.
Изправи се и удари по вратата с отворена длан. Ударът отекна. Отстъпи назад и отново се огледа. Освен музиката не се чуваше нищо друго. Въздухът бе неподвижен. Нощният вятър не стигаше до прохода между гаражите.
Маккейлъб се върна при форда и го премести така, че фаровете поне отчасти да осветяват гаража на Ноуан. Извади крика, свали ръчката му и се приближи до вратата. Отново огледа отбивката и се наведе към катинара.
Като агент в бюрото, Маккейлъб никога не беше участвал във влизане с взлом. Знаеше, че е нещо обичайно, но някак си самият той избягваше моралната дилема. Но докато пъхаше железния лост в скобата на катинара, не изпитваше никакви колебания. Вече не носеше значка, а освен това въпросът бе личен. Ноуан беше убиец и нещо повече — беше се опитал да прехвърли вината върху него. Маккейлъб изобщо не се замисли за гражданските права на Ноуан.
Бавно започна да върти стоманения лост по посока на часовниковата стрелка. Скобата на катинара не помръдна, но стоманената халка, забита във вратата, простена под натиска и се откъсна.
Маккейлъб се изправи, огледа се и се ослуша. Нищо. Хендрикс пееше стара песен на Боб Дилън. Бързо се върна при форда и остави дръжката на крика в комплекта с инструменти.
Когато заобиколи колата, Маккейлъб се наведе до предната гума и прокара два пръста по джантата. По кожата му остана дебел слой въглен прах от спирачките. Намаза отчупените краища на халката, така че да изглежда отскубната преди доста време. После изтри пръстите си в чорапите си.