Погледът му попадна върху компютърния монитор и той се загледа в цифрите, които лениво се носеха по екрана. Знаеше, че компютърът нарочно е оставен включен. Не защото Ноуан щеше да се върне — Маккейлъб знаеше, че отдавна го няма. Не, компютърът беше оставен включен заради него. Ноуан го бе очаквал. Сега вече знаеше, усещаше го в сърцето си, че Ноуан е предвидил всеки ход.
Маккейлъб натисна шпацията и скрийнсейвърът изчезна. На негово място се появи поле с място за парола. Той не се поколеба. Имаше чувството, че всяко негово действие е предварително определено. Написа цифрите в ред, който знаеше наизуст.
903472568
Натисна ентер и компютърът заработи. Няколко мига по-късно паролата беше приета и на дисплея се появи програм-мениджър — бял екран с различни иконки. Маккейлъб бързо ги разгледа. Повечето бяха за игри. Последният символ приличаше на малка кантонерка и той предположи, че е иконката на файл мениджъра. Щракна два пъти с мишката върху нея и на екрана се появи файл мениджърът. От лявата страна имаше списък с директории. Щом избереше една от тях и щракнеше с мишката отгоре й, в дясната половина на екрана се появяваха имената на документите, съдържащи се в нея.
Маккейлъб провери директориите една по една. Повечето бяха свързани с програми като например Америка онлайн, Лае Вегас казино и така нататък. Но накрая стигна до директория, озаглавена „КОД“. Избра я и в дясната половина на екрана се появиха имената на няколко файла. Бързо ги прочете и разбра, че отговарят на имената на папките в чекмеджето на бюрото.
С изключение на един документ. Маккейлъб дълго го гледа, вдигнал пръст над бутона на мишката.
Носеше неговото име.
Щракна с мишката и документът бързо се появи на екрана. Започна да го чете като човек, който вижда собствения си некролог. Думите го изпълниха с ужас, защото знаеше, че завинаги са променили живота му. Те му отнемаха душата, лишаваха от смисъл всичките му постижения и жестоко се подиграваха с тях.
Здравей, агент Маккейлъб!
Надявам се, че ти четеш тези редове.
Приемам, че си ти. Приемам, че заслужаваш отличната репутация, която носиш с такава гордост.
Чудя се дали си сам. Дали бягаш от тях. Но, разбира се, ти вече разполагаш с каквото ти трябва, за да се спасиш. Но те питам за преди — как е да се чувстваш преследван? Исках да изпиташ това чувство, да го разбереш. Моите чувства… Ужасно е да живееш в страх, нали?
Страхът никога не заспива.
Но най-вече исках да получа място в сърцето ти, агент Маккейлъб. Исках винаги да съм с теб. Кайн и Авел, Кенеди и Осуалд, мрак и светлина. Двама достойни противници, обвързани помежду си във времето…
Можех да те убия. Но щеше да е прекалено лесно, не мислиш ли? Онзи човек на доковете, когото упъти. Утринната ти разходка и човекът на вълнолома с рибарски прът. Спомняш ли си ме?
Сега вече си ме спомни. Бях там. Щеше да е прекалено лесно, не си ли съгласен? Прекалено лесно.
Нали разбираш, аз търсех нещо повече от възмездие или от победа над противник. Това са цели на глупци. Аз исках… не, аз се нуждаех и копнеех за нещо друго. Първо да те изпитам, като те насоча към себе си. Престъпника. Преследвания.
И после, когато се измъкна от онзи пожар, с обгорена кожа, но с цяло тяло, да се разкрия като твой най-пламенен благодетел. Да, аз бях. Аз я проследих. Аз я проучих. Избрах я за теб. Тя беше моят подарък.
Ти си мой завинаги, агент Маккейлъб. Всеки твой дъх ми принадлежи. Всеки удар на онова откраднато сърце е ехото на моя глас в главата ти. Завинаги.
Запомни…
Всеки дъх…
Маккейлъб скръсти ръце и се обгърна, сякаш бяха разсекли гърдите му. По тялото му пробягаха тръпки и от гърлото му се изтръгна стон. Той отблъсна стола назад от бюрото, надалеч от ужасното писмо, което продължаваше да е на екрана, и се наведе напред, сякаш за да поеме някакъв сблъсък. Самолетът му падаше.
41.
Мислите му бяха в кървавочервено и черно. Намираше се в някаква вечна празнота, заобиколена с кадифена завеса от черно пространство. Ръцете му постоянно търсеха отвора в нея, за да избяга, но не можеше да го открие. Виждаше лицата на Грасиела и Реймънд като далечни образи, избледняващи в мрака.
Изведнъж усети на тила си студена ръка и подскочи. От гърлото се разнесе писък. Той вдигна глава. Беше Уинстън.
— Тери? Добре ли си?.
— Да. Искам да кажа, не. Той е. Ноуан е Кодовия убиец. Той е убил всички. Последните трима заради мен. Нравил го е, докато най-после е успял. Убил е Глория Торес заради сърцето й. Заради мен. За да оцелея и да разнасям славата му.