Съвпадението на името на Глория3 и целта на Ноуан внезапно го порази.
— Почакай малко — каза Уинстън. — Успокой се. За какво говориш?
— Той е. Всичко е тук. Провери папките, компютъра. Той е убил другите. После е решил да ме спаси. Да убива заради мен.
И посочи към компютърния екран, на който все още се виждаше писмото до Маккейлъб. Изчака я да го прочете, но накрая не успя повече да се сдържи.
— Всичко е било там. През цялото време.
— Кое всичко?
— Кодът. Толкова е бил прост. Използвал е всички цифри, освен единица.
— Тери, хайде да оставим това за после. Кажи ми как се оказа тук? Как разбра, че е Ноуан?
— От записа. На сеанса.
— Хипнозата ли? Не разбирам?
— Спомняш ли си, че ти казах да не говориш на Ноуан, за да не го объркаш?
— Да. Каза ми, че само ти ще му задаваш въпроси. И че ако ние с теб искаме да си кажем нещо, трябва да го направим със знаци или да си пишем съобщения.
— Но накрая, когато разбрах, че всичко е изгубено, аз се ядосах. И те попитах „Нещо друго?“, а ти отрицателно поклати глава. Наруших собственото си правило. Въпросът е, че те попитах на глас. И Ноуан трябваше да ми отговори. Ако наистина беше в хипнотичен транс, трябваше да ми отговори, защото не е можел да знае, че въпросът е отправен към теб. Но той не отговори. Това показва осъзнаване на ситуацията.
— Преструвал се е.
— Точно така. И ако се е преструвал, отговорите му не са били верни. Това означава, че е част от инсценировката. Преди да дойда тук, занесох записите да ги сравнят. Снимките са в колата ми. Джеймс Ноуан и Добрия самарянин са един и същи човек. Убиецът.
Уинстън поклати глава. Погледът й обходи помещението в търсене на място, където да седне. Нямаше друг стол, само леглото.
— Искаш ли да седнеш тук? — попита Маккейлъб и се изправи.
— Искам да седна, но не тук. Трябва да вървим, Тери. Трябва да се свържа с капитан Хичънс и после с другите — с лосанджелиската полиция и бюрото. И да обявя Ноуан за издирване.
Маккейлъб бе удивен, че тя все още не е свързала всички части от мозайката.
— Чуваш ли ме? Няма Ноуан. Той не съществува.
— Какво искаш да кажеш?
— Името4. То върви с всичко останало. Измислено е. „Аз съм никой.“ Всичко си е било там през цялото време и аз не съм го забелязвал.
Той поклати глава и отново се отпусна на стола. После скри лицето си в длани.
— Как ще… Не мога да живея така.
Уинстън отново постави ръка на тила му, но този път Маккейлъб не се стресна.
— Хайде, Тери, не мисли за това. Иди в онази кола и почакай. Трябва да повикам групата за оглед, да вземем отпечатъци, за да идентифицираме този тип.
Маккейлъб се изправи, заобиколи бюрото и се насочи към вратата. Заговори, без да се обръща.
— Кодовият убиец никога не е оставял отпечатъци. Съмнявам се, че се е променил.
Два часа по-късно Маккейлъб седеше във форда, паркиран на „Атол Авеню“ зад жълтите полицейски ленти, които бяха опънати между двата реда складове. Стотина метра нататък по отбивката можеше да види оживената дейност в и около ярко осветения гараж на Ноуан. Имаше неколцина детективи — някои от тях Маккейлъб познаваше от спецгрупата, занимаваща се с Кодовия убиец — криминолози, оператори от поне две от институциите, участващи в разследването, и пет-шест униформени полицаи.
Нощни пеперуди край пламък на свещ, помисли си той. Наблюдаваше всичко със странно безразличие. Мислите му бяха обсебени от други неща. Грасиела и Реймънд. И Ноуан. Не можеше да престане да мисли за човека, нарекъл себе си Ноуан. Беше стоял в една и съща стая заедно с него. Толкова близо.
Трябваше да пийне нещо, копнееше за изгарящия вкус на уиски в гърлото си, но знаеше, че това е все едно да опре пистолет в челото си. Знаеше, че въпреки болката, която го прорязваше, няма да направи това удоволствие на Ноуан, който и да бе той. В мрака на колата реши, че ще живее. Въпреки всичко.
Забеляза хората, които се приближаваха по отбивката към него едва когато стигнаха до форда. Включи фаровете и позна Невънс, Улиг и Аранго. Изключи фаровете и зачака. Те отвориха вратите и влязоха — Невънс отпред, другите двама отзад. Аранго седна точно зад него.
— Има ли някакво отопление в тази кола? — попита Невънс. — Навън става студено.
Маккейлъб запали двигателя, но първо го остави да загрее. Погледна в огледалото към Аранго. Беше прекалено тъмно, за да види дали от устата му стърчи клечка за зъби.
— Къде е Уолтърс?
— Зает е.
— Добре — каза Улиг. — Е, дойдохме да ти кажем, че очевидно сме допуснали грешка, Маккейлъб. Извинявай. Съжаляваме. Явно Ноуан е онзи, който ни трябва. Ти свърши добра работа.