Маккейлъб само кимна. Извинението бе половинчато, но това не го интересуваше. Онова, което беше открил, за да свали позора от името си, щеше да направи живота му по-тежък, отколкото, ако публично го бяха обвинили в убийствата. Извиненията не означаваха нищо за него.
— Знаем, че си прекарал изтощителна вечер и искаме да те освободим. Мислех си, че бихме могли само да те попитаме как разкри всичко това и после утре да дойдеш, за да дадеш официални показания. Какво ще кажеш?
— Става. Колкото до официалните показания, ще ги дам на Уинстън. Не на вас.
— Ясно. Разбирам. Но засега ни кажи каква според теб е цялата тази работа. Ще го направиш ли?
Маккейлъб включи отоплението. Преди да започне, той внимателно подреди мислите си.
— Ще го наричам Ноуан, защото не знаем името му и може никога да не го научим. Всичко започва с Кодовия убиец. Това е бил Ноуан. Тогава ръководех спецгрупата на бюрото. Според уговорката ни с лосанджелиското управление аз станах официален говорител на разследването. Давах брифинги, репортерите идваха при мен за интервюта. За десет месеца лицето ми стана синоним на Кодовия убиец. И Ноуан се насочи към мен. Пращаше ми писма. Във въображението му аз съм бил неговият противник. Въплъщение на спецгрупата, която го преследваше.
— Не си ли придаваш прекалено много важност? — попита Аранго. — Искам да кажа, че ти не си бил единственият…
— Млъкни и слушай, Аранго. Може и да научиш нещичко.
Маккейлъб го изгледа в огледалото и детективът му отвърна. Маккейлъб видя, че Невънс прави успокоителен жест към Аранго.
— Той ми придаде тази важност — продължи Маккейлъб. — Накрая, когато е разбрал, че рискът става прекалено голям, Кодовия убиец изчезна. Убийствата престанаха. Приблизително по същото време се появиха…проблемите ми. Нуждаех се от трансплантация и това стана новина, защото вече имах телевизионна известност. Ноуан го е разбрал. И е замислил най-великия си план.
— Решил е да те спаси, вместо да те убие — каза Улиг.
Маккейлъб кимна.
— Това е щяло да му донесе върховната победа. Да ме елиминира, да ме убие — това е щяло да му донесе само мигновено удовлетворение. Но да ме спаси… в това е имало нещо уникално, нещо, което е щяло да му извоюва огромна слава. И аз винаги съм щял да му напомням колко е умен и каква власт притежава. Разбирате ли?
— Разбирам — отвърна Невънс. — Но това е психологическата страна на въпроса. Искам да зная как го е направил? Как е получил имената? Откъде е разбрал за Кениън и Кордел, а после и за Торес?
— От компютъра си. Вашите хора ще трябва да го разглобят на съставните му части.
— Повикахме Боб Клиърмаунтин — каза Невънс. — Спомняш ли си го?
Маккейлъб кимна. Клиърмаунтин бе компютърният специалист на лосанджелиското оперативно бюро. Беше и изключителен хакер.
— Добре. Той ще отговори на този въпрос по-добре от мен. Накрая. Аз лично предполагам, че в компютъра ще откриете специална програма, с помощта на която Ноуан е проникнал в системата на ЦОТКО и е получил от там имената. Избрал е целите си въз основата на възраст, физическо състояние и близост. И се е захванал на работа. С Кениън и Кордел нещата са се объркали. С Торес всичко е минало както трябва. От гледна точка на Ноуан, разбира се.
— И през цялото време е имал намерение да стовари вината върху теб, така ли?
— Предполагам, че просто е искал да тръгна по следата и лично да открия какво е направил. Знаел е, че ако стана заподозрян, това ще се случи. Защото ще ми се наложи да се заема с разследването. Но отначало това не се случило, защото детективите пропуснали уликите.
При тези думи той погледна в огледалото към Аранго и видя, че очите на ченгето потъмняват от ярост. Още малко и щеше да избухне.
— Аранго, факт е, че си приел случая за обикновен грабеж, придружен от убийство, нито повече, нито по-малко. Просто не си догледал. И затова Ноуан дал нов тласък на нещата.
— Как? — едновременно попитаха Улиг и Невънс.
— Аз се включих в разследването заради статия, публикувана в „Таймс“. Тя е била предизвикана от писмо на читател. С каквото и име да е подписано то, обзалагам се, че е пратено от Ноуан.
Замълча в очакване на възражения. Такива нямаше.
— Писмото води до публикуването на статията. Статията води Грасиела Ривърс при мен. Като ефекта на доминото.
Изведнъж Маккейлъб се сети за нещо. Спомни си за мъжа в старата чуждестранна кола, който го наблюдаваше оттатък улицата при първото му посещение в „Шърман маркет“. Автомобилът беше същият като онзи, който бе видял да се отдалечава от доковете в нощта на проникването на яхтата му.