— Мисля, че Ноуан през цялото време ме е наблюдавал. Наблюдавал е осъществяването на плана си. Знаел е, кога е време да дойде на яхтата ми и да подхвърли уликите. Знаел е, кога да ви се обади.
Маккейлъб погледна към Невънс. Детективът извърна очи.
— Получили сте анонимно обаждане, нали? Какво ви казаха?
— Всъщност беше анонимно писмо. Оставено на дежурния през нощта. Пишеше само „Проверете кръвната група. Кръвната група на Маккейлъб е като тяхната“. Това беше всичко.
— Той е бил. Просто поредният ход от играта.
Известно време четиримата мълчаха. Стъклата започваха да се изпотяват от топлината и дъха им.
— Е, не зная каква част от всичко това ще успеем да потвърдим — каза Невънс. — Определено има много условности.
Маккейлъб кимна. Съмняваше се, че ще се потвърди каквато и да е част от историята, защото се съмняваше, че Ноуан някога ще бъде идентифициран и заловен.
— Добре тогава — продължи Невънс. — Ще поддържаме връзка.
Той отвори вратата и другите го последваха. Преди да излезе, Улиг протегна ръка над седалката и подаде на Маккейлъб хармониката, която по-рано бе изпуснал.
— Беше тук, отзад на пода.
Когато Аранго излезе на улицата, Маккейлъб свали прозореца си и погледна нагоре към него.
— Знаеш ли, можеше да го разкриеш. Всичко си беше в документацията. И те чакаше.
— Майната ти, Маккейлъб.
Последван от двамата агенти, той се отдалечи към гаража. Маккейлъб леко се усмихна. Трябваше да признае, че въпреки всичко, продължаваше да изпитва удоволствие да дразни Аранго.
Преди да потегли, Маккейлъб поседя още няколко минути във форда. Беше късно, минаваше десет часа и той се чудеше къде да отиде. Още не се бе чувал с Грасиела и очакваше разговора със смесица от страх и облекчение. Облекчение, защото знаеше, че по един или друг начин връзката им скоро ще се изясни. Но не беше сигурен, че иска това да се случи още тази вечер. Струваше му се, че е по-добре да й съобщи новината под непремигващата светлина на деня.
Протегна ръка към ключа и за последен път погледна към осветения гараж, в който животът му толкова жестоко се бе променил. Видя, че светлината от помещението се движи и предположи, че някой е залюлял лампата на тавана. В този момент се сети за нещо и свали ръката си от ключа.
Маккейлъб излезе от автомобила и без колебание се провря под жълтата лента. Униформеният полицай, който отговаряше за охраната на местопрестъплението, не каза нищо. Навярно смяташе — погрешно — че Маккейлъб е полицай, след като беше видял, че тримата детективи, водещи разследването, влизат в колата при него.
Той стигна до периферията на осветения кръг и изчака, докато успее да привлече вниманието на Джай Уинстън. Правеше описание на склада. Абсолютно всеки предмет бе поставен в плик с етикет.
Когато отстъпи назад, за да направи път на един от криминолозите, Уинстън хвърли поглед в мрака и Маккейлъб й махна. Тя излезе навън и се приближи до него. На лицето й грееше предпазлива усмивка.
— Мислех си, че вече си тръгнал. Защо още си тук?
— Тръгвам си. Просто исках да ти благодаря за всичко. Открихте ли нещо вътре?
Тя поклати глава.
— Ти беше прав. Мястото е чисто. Хората от лабораторията за отпечатъци не намериха нито петънце. Не зная как ще успеем да открием този тип. Сякаш никога не е бил тук.
Когато забеляза, че Аранго излиза от гаража и пали цигара, той й даде знак да се приближи още повече.
— Мисля, че е допуснал грешка — тихо каза Маккейлъб. — Вземи най-добрия специалист от лабораторията и иди в шерифското управление. Накарай го да провери с лазер луминесцентните тръби на тавана в стаята за разпит. Когато започвах хипнотичния сеанс, свалих няколко от тях и ги подадох на Ноуан. Трябваше да ги поеме от мен, иначе можеше да се издаде. По тях сигурно има отпечатъци.
Лицето й светна.
— Вижда се на записа от хипнозата — прибави той. — Можеш да им кажеш, че сама си го открила.
— Благодаря, Тери.
Тя леко го тупна по рамото. Маккейлъб кимна и тръгна назад към колата. Уинстън извика след него и той се обърна.
— Добре ли си?
Маккейлъб кимна.
— Не зная къде отиваш. Но ти желая успех.
Той й махна с ръка и продължи да се отдалечава към форда.
42.
Като че ли в къщата на Грасиела светеха всички лампи и този път Маккейлъб не се забави в колата. Знаеше, че вече няма какво толкова да мисли. Трябваше да иде при нея и да й каже истината — да й разкаже всичко и да понесе последствията.
Тя отново отвори вратата преди Маккейлъб да стигне до нея. „Тази жена се вълнува толкова много, когато ме очаква — помисли си той, докато се приближаваше. — И сега аз трябва да разбия сърцето й.“