— Къде беше, Тери? Толкова се разтревожих.
Тя се втурна от вратата и го прегърна. Маккейлъб усещаше, че това го прави по-слаб, но нямаше да го разколебае. Притисна я към себе си и я поведе, прехвърлил ръка през рамото й. Може би я прегръщаше за последен път.
— Хайде да влезем вътре — каза Маккейлъб. — Трябва да ти кажа някои неща.
— Добре ли си?
— Засега.
Влязоха в дневната и той седна до нея на дивана, стиснал двете й ръце в дланта си.
— Реймънд спи ли?
— Да. Какво има, Тери? Нещо не е наред.
— Всичко свърши. Още не са го хванали, но знаят кой е. Надявам се, че скоро ще го заловят. Всички подозрения са снети от мен.
— Разказвай.
Маккейлъб стисна ръцете й. После усети, че дланта му се поти и я пусна. Сякаш пускаше на свобода паднало птиче, което е хранил и излекувал. Струваше му се, че никога повече няма да докосне ръцете й.
— Спомняш ли си онази вечер, когато разговаряхме за вярата и колко ми е трудно да си я възвърна?
Тя кимна.
— Преди да ти разкажа всичко, искам да знаеш, че през последните няколко дни — всъщност, откакто те познавам — аз усетих, че нещо в мен се връща. Може би вяра в нещо. Не зная. Но съм сигурен, че това беше начало, начало на нещо добро…
— Беше?
За миг той извърна поглед от нея и се опита да намери подходящите думи. Знаеше, че това е единственият му шанс.
Маккейлъб отново погледна към нея.
— Но е толкова нова и крехка, тази промяна. И не зная дали ще издържи на онова, което трябва да ти кажа. Искам ти да решиш. Отдавна не съм се молил за нищо. Но сега ще се помоля да видя теб и Реймънд отново на яхтата ми. Или да вдигна телефона и да чуя гласа ти. Оставям решението на теб.
Той се наведе към нея и нежно я целуна по бузата. Тя не го отблъсна.
— Разказвай — тихо каза Грасиела.
— Грасиела, сестра ти е мъртва заради мен. Заради нещо, което направих много отдавна. Глория е мъртва, защото пресякох границата и позволих на самолюбието ми да се противопостави на един луд.
Той извърна поглед от нея. Болката в очите й бе прекалено силна, за да я понесе.
— Разказвай — още по-тихо повтори тя.
И той й разказа. Разказа й за човека, известен като Джеймс Ноуан. Разказа й за нишката, която го беше отвела до гаража. Разказа й какво е намерил там и какво го е очаквало в компютъра.
Тя се разплака — безмълвни сълзи, които се стичаха по страните й и капеха върху дънковата й риза. Искаше му се да протегне ръка, да я прегърне, да я притисне към себе си и да целува сълзите й. Но не можеше. Знаеше, че в този момент тя е в друг свят. Не можеше да проникне в него сам. Тя трябваше да го пусне вътре.
Когато свърши, известно време двамата помълчаха. Грасиела най-после вдигна длани и избърса сълзите от лицето си.
— Сигурно изглеждам ужасно.
— Не.
Тя сведе очи и дълго мълча.
— Какво ще правиш сега? — накрая попита тя.
— Не съм сигурен, но имам някои идеи. Ще го открия, Грасиела.
— Не можеш ли да се откажеш? Да оставиш да го намери полицията.
Маккейлъб поклати глава.
— Струва ми се, че не мога. Не сега. Ако не го открия и не се изправя пред него, никога няма да превъзмогна това. Не зная дали ме разбираш.
Тя кимна, все още с поглед към пода. Отново настана тишина. Накрая Грасиела вдигна очи към него.
— Сега си иди, Тери. Искам да остана сама.
Маккейлъб бавно се изправи.
— Довиждане, Грасиела.
— Довиждане, Тери.
Маккейлъб се насочи към вратата. По пътя той хвърли поглед към шкафа в дневната и видя снимката на Глория Торес. Тя се усмихваше към обектива в онзи щастлив ден преди толкова време. Тази усмивка винаги щеше да го преследва.
43.
Маккейлъб прекара нощта в неспокойни сънища нещо го теглеше надолу в дълбока и тъмна вода. Стана на разсъмване. Взе душ и си направи здрава закуска — омлет с лук и зелен пипер, сос и много портокалов сок. Когато свърши, той продължаваше да се чувства гладен и не знаеше защо. Слезе до банята и изпълни медицинската си процедура. Всичко беше наред. В седем и пет Маккейлъб позвъни на служебния номер на Джай Уинстън. Тя бе там и гласът й показваше, че е работила цяла нощ.
— Две неща — каза той. — Кога искаш да дам официалните си показания и кога ще получа колата си?
— Можеш да си получиш джипа по всяко време. Само трябва да се обадя.
— Къде е той?
— Тук е. На специалния ни паркинг.
— Предполагам, че трябва да дойда и да си го взема.
— Е, и без това трябва да дойдеш тук, за да ми дадеш показанията си. Защо не свършиш и двете неща едновременно?
— Добре, кога? Искам да приключа с това. Да се махна от тук, да си взема почивка.